Knives Out

Време за четене: 6 минути

В днешни дни да направиш криминале по модела на класическия криминален роман и то да бъде интересно е трудно, а да бъде иновативно изглежда почти невъзможно. Видели сме кажи-речи всичко – с какво можем да бъдем изненадани? Затова режисьорите опитват нови начини да задоволят интереса и да задържат вниманието ни. Видяхме един различен Поаро в лицето на Кенет Брана, чието приключение в Ориент Експрес в компанията на цял куп звезди даде заявки за цяла поредица с този нов вариант на героя.

Сега пред нас е един подобен звезден проект. Той е иновативен, красив, умен, забавен и вкарва познатите ни сюжет и герои в съвременния свят. Чакането да го гледам беше дълго, но ето, че настъпи моментът за Knives out!

Spoiler level: No Spoilers

Няма да лъжа, предвид всички позитивни отзиви, които филмът получи, очакванията ми бяха огромни. Изобщо филмът поставя пред себе си големи цели и трябваше да се постарае, за да ги постигне. От една страна той търси да отдаде почит на основите, на които стъпва, а от друга да добави свежест и оригиналност в един толкова изчерпан жанр. Накратко, Knives Out е това за криминалните филми, което беше La La Land за мюзикълите.

Затова когато филмът започна по един толкова клиширан начин, аз се успокоих. Винаги е добре да започнеш на сигурно и после да надграждаш, вместо да рискуваш и да се сгромолясаш още с първата сцена. Началото е постепенно, не бърза, но в никакъв случай не е бавно. Запознава ни с мястото на произшествието, което си е един от главните герои. Запознава ни и с другите герои, но всичко това става в контекста на убийството. В стил Поаро всички близки на покойника се събират на едно място, за да се направи голямото разкритие. Единствената разлика е, че тук това събиране не е в края, а в началото. И е поредица от разкрития в продължение на целия филм.

Сюжетът е следният: Харлан Тромби, световноизвестен писател на мистерии, е намерен убит. По всичко личи, че е самоубийство, но детектив Беноа Бланк не мисли така. Той провежда разследване, по време на което се запознаваме с членовете на семейство Тромби. Дъщерята Линда и синът Уолт са спечелили много от състоянието на баща си, а доведената му дъщеря Джони тайничко точи парите му. Синът на Линда Рансъм и мъжът ѝ Ричард са си откровени антигерои още с първото си появяване. Въпреки това на пръв поглед семейството е сплотено и обично. Докато не започнем да се запознаваме с вътрешния им свят и не открием тайните им. Постепенно се оказва, че те са чудовища, всяко с различно лице. В имението има и още един човек и това е Марта – най-довереният човек на Харлан Тромби. Но ще спра дотук.

Knives Out не блести толкова много със заплетеността си. Не му помага и „самопризнанието“ на виновника посредством интересния режисьорски подход още в първата една трета на филма (която идея между другото беше изключително добре използвана и е любимата ми част). В основата си филмът далеч не е само забавна мистерия, той е и критика на съвременна Америка. Актуални политически теми се обсъждат на няколко места (които между другото бяха напълно излишни от гледна точка на сюжета и развитието на героите – ако ги отрежем, нищо не би се променило). Изобщо филмът е модерен, което е необходимо да ни се напомни многократно, докато най-накрая не свикнем с мисълта. Имаме смартфони, лаптопи, съвременни коли, Инстаграм инфлуенсъри, финансови проблеми, мигранти…

Трудно ни е да запомним, че действието се развива в наши дни, защото имението на Тромби ни пренася в друго измерение и друго време. То е като излязло от приказка, всеки сантиметър от него разказва някаква история. Домът на Тромби е изключително красив и, както казах, създава свят, различен от Америка през 2019 г.

Режисьорската работа е на високо ниво, музиката е фантастична, а декорите и цветовете са омагьосващи. Обожавам „горещия стол“, който, сниман под определен ъгъл, има десетки ножове на облегалката си – препратка към железния трон от Game of Thrones, само че тук ножовете сочат към седящия.

Но нека кажем и няколко думи за героите. Те са разнообразни, индивидуални и всеки един от тях е интересен със своята странност. Както казах, в това семейство никой не е нормален, всеки пази своите тайни. А връзките помежду им ги правят много по-близки до реалността и до живота днес.

Но ще започна с детектив Бланк, който ме спечели още с първото си появяване. Героят на Даниел Крейг умее да си служи с пианото и да се прави на изпечен детектив. Макар и да има опасност образът му да изпадне в клише, все пак това не се случва. Но в него няма много различно от това, което си представях, с някой малки изключения. Като например акцентът му. Боже мой, какъв акцент!

Крис Евънс също се е забавлявал, изигравайки разглезения Рансъм. Не съм сигурен доколко му отива подобна роля, но той я изигра прилично… Сега може да помисли да се завърне към образа на Капитан Америка, от който никога няма да се освободи.

Плеядата от звезди съвсем не свършва тук, но по разбираеми причини не всеки актьор има възможност да блесне. Въпреки това Кристофър Плъмър си е все същият очарователен старец, Джейми Лий Къртис е все така стабилна, а Тони Колет беше приятна изненада за мен. Не знаех, че някой може да изиграе досадната Джони толкова добре.

Главната героиня Марта обаче е сърцето на филма. Гледам Ана де Армас за втори път и ако първият път тя не ми направи някакво особено впечатление, то тук определено обира овациите. Невинността и емоционалността ѝ са толкова истински, че не можеш да не ѝ съчувстваш и да си на нейна страна до самия край.

Освен това тя има уникалната способност да НЕ може да лъже. Ама наистина да не може. Толкова много не може да лъже, че направо ѝ се гади… и буквално повръща. Първоначално това ми се стори толкова глупаво, пародийно и смешно, че филмът придоби съвсем различен тон. Но това не продължи дълго. Защото само си помислете по колко много начини може да се използва един такъв недостатък от герой в криминален филм, който едновременно трябва да пази своите интереси, да помага на приятелите си и да участва в разследването. Никога не съм предполагал, че нечие повръщане може да е толкова забавно.

Мистерията на убийството (защото изненада, но случаят не е самоубийство) се разкрива на два пъти, като първата част на разкритието беше изненадваща и напълно непредвидима по две причини (без спойлери), а втората беше очаквана и далеч не толкова шокираща. Но Knives Out запазва удоволствието от събирането на уликите и разкриването на цялата картина. А детектив Бланк се радва заедно с нас като дете.

Все пак има време и за един последен обрат.

И също така… О! тази капка кръв. Обожавам този детайл! I will say no more.

Филмът става дори още по-добър, когато разбереш колко много внимание е вложено във всеки кадър. Например не можех да не ахна и да се зарадвам истински, когато разбрах, че изражението на портрет на Харлан Тромби се променя и той се усмихва, след като случаят е разрешен, или че във всяка сцена, в която има телефони или други устройства, часовникът е нагласен, така че да отразява времето във филма, или че по лавиците на библиотеката на Тромби книгите, които е писал четири десетилетия, си имат корици с имената си (всяка една от тях!), или че очилата на героите са матирани специално, за да не се виждат отраженията на камерата, или че имената на всички герои всъщност са имена на певци… Сега вече нямам търпение да го гледам пак, за да обърна внимание на всички малки детайли, от които филмът изобилства.

Като за финал се чувствам длъжен да спомена последната сцена от филма. Това беше най-добрата последна сцена, която си спомням да съм гледал. Препраща към началото, затваряйки кръга на повествованието. Краят е колкото отворен, толкова и ясно показан.

Интересен факт е, че последният кадър е станал случайно. Каква прекрасна, гениална случайност.

Препоръчвам филма на всеки, абсолютно всеки. Райън Джонсън е изкупил вината си за Последните Джедаи и е създал шедьовър, който не бива да се изпуска.