Dangerous Minds

Време за четене: 3 минути

Добър филм е този, който ти доставя удоволствие, докато го гледаш. Велик филм е онзи, който те променя към по-добро. Макар че за някои Dangerous Minds може и да не е велик филм, той е много силен и има важно послание.

В началото трябва да кажем няколко думи за саундтрака. Песните не са случайно подбрани и текстовете много добре допълват случващото се на екрана. Още в самото начало чуваме Gangsta’s Paradise на Coolio и се потапяме в атмосферата на филма. Кой не е слушал тази култова песен от 90-те? Е, в този филм текстът придобива още по-дълбок смисъл и привлича вниманието ни върху важни въпроси. Tell me why are we so blind to see, that the ones we hurt are you and me?

Dangerous Minds проследява няколко месеца от живота на Луан, бивш пехотинец от армията. Тя иска да си намери временна работа и смята да стане учител, но нещата не се случват по начина, по който е очаквала. Поставят я като учител на специалния клас в училището, а когато разбира защо той е специален, едва не се отказва. Все пак преодолява първия шок и се заема да научи тези объркани деца на карате и поезия. Буквално.

Разбира се, зад всичко това тя влага много смисъл. Нейната основна цел е да направи от учениците си хора, като спечели доверието им и ги убеди, че им е приятел и че те не са напълно отхвърлени, че имат възможност да са нещо повече.

Борбата със системата заема централно място във филма. Оказва се, че учениците не са лошите деца, за които всички ги смятат, те не са малки гангстери, които не искат да учат и се занимават само с дрога и оръжия. Просто нямат алтернатива, не знаят какво друго може да бъде. Никой не им помага и не им дава различен, правилен поглед. Те нямат надежда за себе си, не вярват, че имат бъдеще. Дори не знаят, че имат избор и всеки ден са изправяни пред него – да се качат на автобуса и да отидат на училище, или да останат в квартала, на улицата. Имат нужда от някого, който да им даде правилната насока.

Но кой ще го стори, когато всички влизат в класната стая с предразсъдъците, че учениците в нея са деца със социални проблеми? Директорът и учителите не се интересуват от тях, а се стремят да си опазят реномето на добро училище. Учат ги на фалшиви и лицемерни обноски, което убива мотивацията им. Във филма виждаме как тази система може буквално да отнеме живот, защото първо „трябва да се научиш да чукаш на вратата на директорския кабинет, ако не искаш да те убият“.

Разбира се, истина е, че този клас няма знанията и на десетгодишни. Учениците не са научили основни неща, не знаят дори как се спряга глагол. Как такива хора ще вземат дипломи? Какво ще правят след това в живота, ако са неграмотни? Заслужават ли изобщо да заемат длъжности, на които други хора ще зависят от тях? Интересни въпроси, на които може би не бихме дали положителни отговори. Но посланието на филма не е такова. Луан се интересува повече от вътрешния свят на героите, отколкото от това да изучи децата за лекари, адвокати или журналисти. Целта на Луан е не да им даде професия за много пари, а да ги научи да имат правилния поглед за живота си и да виждат изборите, които взимат всеки ден. Да знаят, че могат да постигнат всичко, стига да го пожелаят и да не се отказват.

Истинският учител посочва пътя, поставя цели, разкрива света пред децата, учи ги не на факти и сухи знания, а на умения и способности да разбират себе си и другите. Поучава и окултурява.

Луан повдига самочувствието на децата, постъпва така, както никой досега не е постъпвал с тях. Държи се с тях като с хора, разбира ги, помага им. Методите ѝ наистина са иновативни и дори алтернативни и изглеждат неприемливи в очите на директора, но когато ножът не просто е опрял до кокала, а го е разполовил, такъв подход е позволен.

Изобщо темите на филма са много актуални. И не са характерни само за Америка. Нашето образование далеч не върви към добро. В последните години децата спряха да виждат смисъла и необходимостта от образованието. И това е донякъде разбираемо, защото нямат пример. Малко родители го дават, а учителите отдавна вече не се интересуват от учениците си, за тях те са просто досадни обекти, които не заслужават човешко отношение и трябва да бъдат третирани като войници в казарма (разбира се, винаги има изключения).

Каква е ролята на учителя? Имаме ли избор? Колко пъти ще станем и ще продължим, когато ни пречупят? Има ли смисъл? На кого му пука? Кое е истински значимото? Дали вече не е твърде късно?

Това са въпросите, които филмът задава. Тях трябва и ние да си задаваме по-често.