Once Upon a Time in Hollywood

Време за четене: 3 минути

Както става след всеки филм на Тарантино, който гледам (с изключение на Django Unchained), си казвам „Какво по дяволите гледах току-що“? Да, определено този човек ми е странен, a отношението му към естетиката просто не го разбирам. Но какво ли разбирам аз, който си падам по смислени филми…

Once Upon a Time in Hollywood ни показва Лос Анджелис през 1969 г., в ерата на хипитата и златните години на Холивуд. Носталгия, любов към прекрасното слънчево минало, нечовешки късите полички, безгрижния живот и т.н. бликат от всеки кадър. Ама чак да ти втръсне. И не стига това, ами карането на кабриолет явно е невероятно интересно на Тарантино, защото от два часа и половина филм поне 15 минути са именно шофиране по улиците без каквото и да е друго действие.

Мисля си, че ако беше направил документален филм, щеше да бъде по-разбираемо. Всъщност, Once Upon a Time in Hollywood може и да мине в категорията документални филми за шейсетте години. Нищо не му пречи. Защо? Защото има много сцени от стари филми, а тарантиновата творба се занимава най-вече с кино индустрията такава, каквато е отвътре – с връзките между отделните хора и начините на случване на снимките.

Това, което ми хареса, са реалните лица, вкарани тук-там. Една сцена със Стив Макуин, един бой с Брус Лий (може и да пропускам някого). Декорите са добри. Музиката става. Актьорската игра, разбира се, също беше на високо ниво, макар и да не съм съвсем сигурен дали Брад Пит заслужава Оскар. Ди Каприо, както винаги, демонстрира завидни умения, а кратката роля на Ал Пачино си беше типично в негов стил, така че сякаш тук няма от какво да се оплача (Марго Роби нарочно не я споменавам).

Неизбежно е и да си проличи колко много Тарантино обича уестърните. Името е не случайно избрано – естествено препраща към класиката на Серджо Леоне Once Upon a Time in the West, но също и към Once Upon a Time in America. Това, че действието се пренася в Италия, където героят на Ди Каприо снима уестърни, също е повлияно от влечението му към жанра. Ама Once Upon a Time in Hollywood въпреки всичко не е по-добър от който и да е документален филм, свързан с киното и уестърните.

Толкова за позитивите. Както можете да се досетите, за мен филмът беше загубено време. Защо? Номер едно и най-важното – никаква поука, никакво послание, никаква история. Просто няколко герои, които си живеят живота. И накрая убиват някакви хипита. Защо му е на човек такова нещо? Питам и отговор не чакам.

Честно да си кажа, много се изненадах, че от филм на Тарантино с продължителност 150 минути, до 120-та минута нямаше нищо тарантиново. Но не бойте се, в рамките на 2 минути в края той ще си покаже каквото има да си показва – напълно излишно насилие, кръв, бруталност, писъци, писъци, писъци… и огнехвъргачка. Гениално, просто гениално…

Сега като се замисля, човекът отдавна иска да ни покаже как куче разкъсва човек. Само че предишният път в Django unchained камерата услужливо ни спести детайлите. А сега имаме цялото изящество на този шедьовър, пир за очите.

Но хайде да кажем нещо и за героинята на Марго Роби. Коя беше тя? Някаква самовлюбена актриса, която обича да танцува и да си развява задните части напред-назад. Да, добре я огледахме от всички ъгли, късата поличка много ѝ отива, усмивката ѝ е ослепителна… и в крайна сметка героинята ѝ е просто никоя. Изобщо каза ли нещо? Вече не си спомням каква беше ролята ѝ във филма. Четох само, че е имало такава историческа личност по времето на убийствата на семейство Менсън и че всъщност тя е била една от убитите – заедно с още пет души загинала в дома си.

Което ме довежда и до последната ми точка. Семейство Менсън. Филмът се занимава с истински лица от онова време, но историята е променена. Става въпрос за Чарлз „Текс“ Уотсън, маниак, който създава култ и като събира над стотина последователи, решава да започне Helter Skelter – расова война. Семейството на Менсън, както са наричани последователите му, извършват девет убийства, преди да бъдат арестувани и осъдени.

Като цяло историята на Текс е много по-интересна от филма. Препоръчвам да прочетете статията в Уикипедия, вместо да го гледате. Поне ще научите нещо ново.

Не виждам смисъл да се пише повече за Once Upon a Time in Hollywood. Не знам на кого ще допадне, може би на запалените фенове на Тарантино… но те нямат избор така или иначе, все пак е обявен като последния му филм. А аз наистина се надявам това да е така.