1917

Време за четене: 3 минути

Годината е 2017. Излиза поредният шедьовър на Кристофър Нолан – Dunkirk. Той преобръща представите ни за военните филми, като не просто излиза извън рамката, а направо ни кара да забравим къде е била тя. Две години по-късно идва един опит за подобен проект, който да е с оригинален подход към жанра. И той се старае да не е военен филм, а да е филм за войната. И той разчита на един специален елемент, който се явява тайното му оръжие. Но това тайно оръжие се оказва твърде голяма хапка, тъй като се превръща в единствената му сила и обсебва целия филм. Става въпрос за 1917, а въпросният специален подход е начинът на снимане – филмът е сниман в един кадър.

Когато разбрах, че филмът е сниман по този начин, вече нямах търпение да го гледам. Това щеше да ми е първият такъв филм и дори не знаех какво да очаквам. Затова се опитах да му се насладя. Наистина. Но той просто няма с какво толкова да впечатли.

Филмът започва обещаващо. Камерата се отдалечава бавно и променя фокуса си от широко поле към двамата герои, след което ги проследява, разширявайки фокуса си, докато те се придвижват сред лагера. Колкото по-напред отиват героите и съответно колкото по-назад се придвижва камерата, толкова повече образи влизат в кадъра и толкова по-голяма картина можем да видим. Докато не влезем в тесните клаустрофобични окопи.

След това камерата ни превежда през ничията земя в любимата ми част от филма. Тези десетина минути са впечатляващи и рязко повишиха очакванията ми. Макар и да няма нито един изстрелян куршум, успяват да загатнат за ужаса на войната. Но само дотам. До края така и не се случва нищо, което да надгради и да отговори на очакванията. Да си бяхме останали в окопите, където нещата можеха да станат толкова по-интересни…

Като филм за войната (но не и военен филм) 1917 някак ни показва твърде малко и е твърде тих. Толкова е бавен и труден за гледане, че ако в началото исках да видя още, в края вече си отдъхвах заедно с почиващия си герой. Накратко казано, тук няма почти никаква история, просто ни се показват 24 часа от живота на един-двама герои, без де факто да видим и една бойна сцена. Да, все пак, както постерите ни казват, time is the enemy. Но дори и времето не е съвсем ясно – не в добрия смисъл, както във филмите на Нолан, а в лошия, т.е. историческият контекст е почти никакъв. Не защото го няма, а защото за сюжета няма значение дали действието се развива през Първата или през Втората световна война. Дори и през Балканската война да беше, нищо нямаше да се промени, освен може би дрехите на войниците и имената им.

Сюжетът, както казахме, е почти никакъв. Героите са твърде клиширани и стереотипизирани. Единствената свежест дойде от героя на Бенедикт Къмбърбач, който просто не отговори на поставените за него очаквания (което трябва да се отбележи). В един филм, който разчита най-вече на кинематографията си и на визуалното внушение, не може да очакваме да открием някакво кой знае какво послание. С много малки изключения, филмът е кух, просто е изпразнен от някаква конкретна цел, развитие, поука.

Въпреки това, не мога да отрека силните страни на 1917. Кинематографията, разбира се, е много добра. Филмът е сниман майсторски, камерата знае какво прави – движението ѝ е интересно, въпреки че в един момент омръзва и престава да забавлява както в началото. Цветовете и композициите също са изпипани, но не могат да изнесат целия филм на свой гръб. Идеята на снимането в един кадър също би следвало да е добър избор, защото целта е да съпреживеем случващото се с героите, действието да се развива в реално време. Това ни доближава до историята, но в един момент я засенчва и завзема цялото внимание. Филмът престава да бъде филм и се превръща в един дълъг, дълъг кадър.

В тази връзка Dunkirk изглежда като по-добрия вариант на 1917. Докато и двата се стремят да не бъдат военни филми, а по-скоро поетичен образ на войната (Dunkirk с характерната за Кристофър Нолан игра с времето, а 1917 с движението на камерата и пейзажите, които разказват по-голяма история, отколкото сюжета и героите), първият определено се справя с поставените си задачи и не забравя какво иска да постигне. А вторият се изгубва някъде в дългото проточване и желанието да слее поезия с реализъм и остава в ничията земя между двата жанра, оставяйки себе си и зрителите с празни ръце.

Впечатлението ми от филма не е особено добро, макар и да не съжалявам, че го гледах. С две думи, това не е филм, който ще допадне на всеки, нито филм, който може да се гледа ей-така, за забавление и почивка. Има голяма вероятност да ви доскучае, да ви натовари и да го спрете някъде по средата. Ако стане така, не си губете времето да го гледате докрай – нищо важно и различно няма да се случи. Може би превъртете до последните 5 минути и толкова. А след това си пуснете Dunkirk.