Филип Пулман: Тъмните му материи

Време за четене: 6 минути

Изненадващо е колко безизвестен е Филип Пулман. Не съм запознат с цялостното му творчество (като изключим тематиката му), но предвид трилогията Тъмните му материи, авторът има потенциал. Образите, които създава, темите, които засяга, и историята, която описва, превръщат поредицата в едно незабравимо приключение.

За съжаление, Тъмните му материи има един огромен недостатък, който започва някъде по време на втората книга и се разпростира изцяло върху третата. Това е, от една страна, хаотичността, от друга – последвалото от нея чувство за нелогичност и обърканост, и не на последно място – „драматичният“ финал, който разочарова не малка част от читателите.

Но нека започнем подред. Първата книга завинаги ще остане в спомените ми като едно от най-добрите фентъзи преживявания. Тя дава обещание за нещо голямо, мащабно, истински епично. Показва един пищен свят, в който се влюбваш на мига, но и от който се боиш. След това ти предлага една необятна вселена от милиони други светове, точно като първия, които чакат да бъдат открити. Накрая свършва на идеалното място, за да ни остави да висим в очакване на продължението, задавайки си въпроси и отговаряйки си сами.

Северно сияние (или Златният компас, както книгата е известна в Америка) ни запознава с Лира Белакула – малко момиче, което учи в колежа „Джордан“, в сърцето на Оксфорд. Тя си има другаря, който всяко дете винаги е искало – Пантелеймон. Той е винаги до нея, двамата са неразделни и взаимно свързани, защото той е нейният демон (daemon, а не demon), т.е. нейната душа, облечена във физическия облик на животно. В света на Тъмните му материи всички хора имат свои демони. Демоните на възрастните са приели постоянна форма, а тези на децата могат да се променят по свое желание в най-различни животни и насекоми.

Лира води своя почти безгрижен живот, играейки си с децата от улицата и изживявайки се като мъжкарана и главатар на бандата, но когато започват да се носят слухове за Лакомиите и деца започват да изчезват, тя поема на пътешествие, за да спаси отвлечените, сред които е и нейният приятел Роджър. По пътя се запознава с много интересни герои и научава неща, които променят не само нейната представа за света, но и тази на читателя.

Това, което започва като спасителна мисия, прераства в нещо много повече. Моралните ценности и възгледите на героите са изпитани, читателят е принуден да погледне на собствените си мисли по нов начин. Заедно с героите разкриваме забранени тайни, които дават знание и невъобразима сила. Постепенно научаваме, че всичко, което се случва, е свързано с мистериозното Северно сияние – портал към отвъдното.

Лира е интересен образ. Толкова малка, но и с толкова силен дух, тя е по-смела от повечето момчета, които е срещала. Освен това е хитра като лисица и е отлична лъжкиня. Нейните лъжи могат да заблудят почти всекиго. Тя още не е навлязла в тийнейджърските години, но вече се сблъсква с проблеми и изпитания, които затрудняват дори и възрастните. Принудена е да съзрее много бързо, защото на нея разчитат мнозина. Отначало не знае, че е обречена да извърши велики дела – полезни, но и страшни. А когато научава това, отказва да го приеме и упорито продължава да върви по своя път.

Госпожа Колтър е антагонистът в книгата и успява да впечатли със самото си присъствие. Героинята е интересна, магнетична и обещаваща да се превърне в един прекрасен злодей.

Светът, в който живее Лира, е много подобен на нашия. Дори и имената препращат към градове и места от нашата история, като например „родният“ град на Лира Оксфорд. Още отначало имаме усещането, че действието се развива в една паралелна реалност с паралелна история, нещо като измерението, в което бихме живели, ако някое дребно събитие се беше случило другояче или ако нещо малко беше променено, като например това душата ти да не е вътре в теб, а извън собственото ти тяло. Както ще видим по-нататък, това е от особена важност за сюжета, но на ниво първата книга създава мистериозност и загадъчност и повишава интереса на читателя, който с всяка следваща страница става все по-жаден за отговори.

Книгата е представяна като детска, но едно дете не би могло да попие и една десета от дълбочината ѝ. Философските размишления и разнищването на теми като религия, духовност, морал и политика са в самата основа на Северно сияние и без тях ще остане само историята (а тя е наистина добра и дори сама по себе си ще впечатли всяко дете).

Всъщност, смятам, че тази книга, а защо не и цялата трилогия, трябва да бъде прочетена от всеки философ и богослов, защото в нея е представена една изключително интересна гледна точка, гравитираща между религията и науката, но държаща се здраво за духовността. А духовността е именно разбирането, че има неща, недостижими за очите, неща, отвъд видимия свят, цели измерения, които са недостижими за човека, а само за неговите ум и душа.

Острият кинжал започва там, където свърши Северно сияние, и ни запознава с втория главен герой – Уил Пари. Той живее в свят, много подобен на нашия. И той, подобно на Лира, е принуден да бъде зрял и отговорен, защото трябва да се грижи за майка си, която е душевноболна, и да я пази от зловещите мъже, които ги преследват и нахлуват в дома им. Един ден попада на „вратичка“, която го отвежда в друг свят. Там се среща с Лира и двамата решават да си помогнат един на друг в своите мисии.

Втората книга е дълга и бавна, но надгражда над първата. Прави го от гледна точка на героите, които придобиват дълбочина и плътност и се развиват по интересен и понякога непредвидим начин. Уил е не по-малко обещаващ герой от Лира, а г-жа Колтър и лорд Азреал поддържат динамиката на книгата. Има развитие обаче най-вече по отношение на философско-екзистенциалната страна на романа, тъй като тук научаваме подробности около същността на Праха, на Вселената, на Бог, на науката и историята и още много други неща, които в предишната част бяха оставени на нашето въображение.

Може би обаче именно тук нещо се счупи – защото колкото по-малко знаем за същността на света и подробностите около магията, толкова по-мистериозно и интересно е всичко. В един момент неизвестното става известно. Придобиваме твърде много знание и се разочароваме. Защото нещата не са толкова интересни, колкото авторът ни обещава да бъдат в края на Северно сияние.

Въпреки всичко, втората книга е добра и макар да е стъпка назад след първата, все още успява да поддържа високо ниво. Цялостното усещане е за преходност, за средната книга, която трябва да ни подготви за нещо голямо на финала и да ни възнагради за търпението.

Кехлибареният далекоглед е без съмнение най-голямото ми читателско разочарование до ден днешен. Нямаше да съм толкова натъжен от края на историята, ако първите ѝ две части не бяха толкова добре написани. Всяко нещо си има край, но, уви, този не е краят, който очаквахме.

В последната книга нещата се изплъзват извън контрола на Пулман. Сюжетът става хаотичен, на места нелогичен и прошарен от ненужни сцени и сюжетни линии; големите обещания, които получихме, се оказват кухи и лишени от смисъл; едни герои деградират, други действат противно на характера си, а трети получават изкупление, което не заслужават.

Вместо да се надгради над създаденото досега, всичко бива зарязано там, където е било в началото на книгата, и малко преди края започваме отначало. Лира е напълно различен човек, г-жа Колтър също, Уил има нелогично развитие. Важни въпроси не се отговарят, като например това защо всички църкви са зло; вместо това сме оставени с изобразяването на всеки, свързан по някакъв начин с Църквата, като абсолютно едностранен черен злодей. Все едно гледаме детско филмче, лошите са лоши просто защото така иска авторът. Кехлибареният далекоглед не е нищо повече от пропаганда за това колко зла е религията и всичко, свързано с нея, като по този начин книгата се превръща в това, което авторът критикува.

Да, посланието на Тъмните му материи най-накрая е ясно заявено и развито до своята завършеност, но през книгата прозира пресиленият опит на Пулман сюжетът да бъде натъкмен спрямо него. Вместо да бъде грандиозният завършек на една запомняща се история, Кехлибареният далекоглед се оказва грозно творение, родено от омразата на автора към религията.

Погледът му към израстването на децата и достигането на зрялост рязко променя представата за всичко прочетено досега. Все пак, не можем да отречем, че финалът, макар и лигав на фона на всичко прочетено дотук, е трогващ. Отначало по всичко личи, че ще бъде захаросан и сладникав, но един последен обрат ни оставя с насълзени очи и желание да се взираме през прозореца, за да осмислим всичко и да преживеем емоциите си.

В заключение можем да кажем, че Тъмните му материи съдържа една от най-добрите и въздействащи фентъзи книги. Но освен нея, в себе си крие и много разочарование. Авторът разгръща основното си послание едностранно и без каквато и да е полемика. Големите обещания, които ни дава в началото, не се изпълняват и ни оставят с празни ръце. Препоръчвам на всеки любител на фентъзито да прочете първата книга, след което да се порови в интернет, за да прехвърли няколко резюмета на другите две. Колко прекрасно щеше да бъде, ако Северно сияние беше самостоятелна книга…