First Reformed

Време за четене: 5 минути

First Reformed е един от онези филми, които създават усещането за дълбочина и плътност, с герои, които са вълнуващи поради човешката слабост, страховете и отчаянието, в което изпадат. Това е една от онези истории, които истински разтърсват всекиго, и в положителен, и в негативен смисъл. Но преди всичко, First Reformed е филм, който задава въпроси, важни въпроси. На една част от тях той отговаря с други въпроси, а при останалите прекъсва сцената още преди да е поставил въпросителния знак. Тази липса на отговор е едновременно и силната страна на филма, и неговият голям недостатък.

Пол Шрадер е създал силна история за безнадеждността в човешкия живот. Сценаристът ни е познат най-вече от „Шофьор на такси“ и „Разяреният бик“. Във филмите си той ни запознава с герои, изпадащи в отчаяние, чиито светове се разпадат. Както сам казва, „What fascinates me are people who want to be one thing but who behave in a way contradictory to that. Who might say, „I want to be happy, but I keep doing things that make me unhappy“[1]. Шрадер се вълнува от самотата, но от самоналожената самота, от противоречивите импулси на една разбита личност.

Сценаристът обича да разказва истории, защото смята, че в това е най-добър. Според него, той и брат му не са имали голям избор, защото са израснали в такава среда, където разказването е целият им свят. Семейството му са калвинисти и от детството си е изградил негативното си отношение към ценностната система на всички хора, които вярват сляпо на ирационални неща. Напълно логично е именно религиозните личности и техните противоречия да се превърнат във важна част от героите на филмите му. Предвид дълбочината и противоречивостта им, е чудно, че той получава първия си Оскар за най-добър сценарий чак през 2017 г., повече от 40 години след първия аи филм. Но не можем да не одобрим избора на Академията, защото First Reformed е много силен.

First Reformed има много качества. Кинематографията, музиката (или по-точно отсъствието на такава), диалогът, героите – всичко това се преплита в една хармонична картина на сивото отчаяние и безнадеждността на модерния човек.

Филмът е сниман в т.нар. академично съотношение (1.37:1), което ограничава действието в една „кутия“ и въпреки огромните помещения на „църковната фирма“, създава усещането за клаустрофобия, като по този начин допълва цялостната атмосфера на филма – самота, граничеща с отчаяние, застиналост, безнадеждност, незавършеност. Цветовата гама е студена, сива, кадрите са дълги, движението в тях е минимално. Камерата е статична, действието в началото на много сцени се случава извън кадър, като героите „влизат“ в него; понякога пък част от тях остава скрита. Тази ограниченост има и друга цел – филмът се стреми да остави повече място на духовното, зрителят трябва сам да допълни картината.

Тишината съпътства филма още от самото му начало. Тя сякаш подсилва екзистенциалния ужас на героите, които имат нужда от човешка близост и от отговори на най-страшните въпроси. Но какви отговори можеш да намериш в тишината[2]? В най-драматичните моменти и най-вече в наситената с емоции кулминация на филма музиката изведнъж взима връх и вдъхва живот на героите, отчаяно борещи се… за живот.

Шрадер не се занимава с изследване на причините, довели до сегашното състояние на героите, нито със събитията, пречупили духа и вярата им. За него важните въпроси са свързани с времето сега и нашето утре. Защото най-голямото отчаяние идва от липсата на надежда за утрешния ден.

Главният герой е пасторът Ернст Толер[3], който преживява труден момент от своя духовен живот. В началото на филма той започва да си води своеобразен дневник, в който да записва мислите си. Целта на това начинание е той да постигне вътрешен мир. Защото пасторът има големи проблеми, но те не са нечувани и невиждани, а са съвсем човешки. Преживял е голяма трагедия и е преминал през някои трудни моменти, а в сегашното си положение е алкохолик, на когото откриват рак.

Ръководейки малкото си патство, Толер се запознава с бременната Мери, която се притеснява за съпруга си Майкъл. Той е радикален природозащитник, който е отчаян от света и иска да убие плода на жена си. Отчаянието му го тласка към крайност. След самоубийството на Майкъл, Толер се заема да се грижи за Мери и да ѝ помогне в трудното положение.

В течение на филма той разбира, че за да постигне мир, трябва да направи нещо. Вижда добрата кауза на Майкъл, но е поставен пред противоречието на изпълнението ѝ. От една страна, екстремистите изпадат в крайност, а от друга църквата отказва да приеме изобщо съществуването на някакъв проблем.

Както виждаме във филма, проблемите на природата не са външни проблеми, а вътрешни. Те се зараждат във вътрешния свят на човека. За едни те са безбожието на новото време, за други – алчността и ненаситността на модерното консуматорско общество. Но и двете неща водят произхода си от човешкото съзнание.

Големият въпрос, който Майкъл задава в началото на филма и на който Толер отчаяно търси отговор, е „Ще ни прости ли Бог за това, което правим с творението Му?“. Will God forgive us? Парадоксално е, че пасторът изпада в черната дупка на душата си, отчаяно търсейки начин да промени нещо, но същевременно с това унищожава собственото си тяло. Финалната сцена е резултатът от безизходицата и невъзможността на положението му. Той е готов да сложи край на живота си, опитвайки се да накара мегацърквата в градчето да провиди истината. В този момент той е забравил вечната истина, която сам казва на Майкъл в началото – че въпреки всичкото зло по света, даването на живот има смисъл и животът е най-важното нещо.

Когато обаче вижда Мери, той отново си припомня истински важните неща – да живееш собствения си живот, да създадеш нов живот, да помогнеш и на друг да живее свободно и щастливо. Неподвижността на камерата отстъпва място на интензивно и напрегнато движение. Сцената свършва с целувка между двамата и тишината на последните надписи разкъсва емоционалната музика. Краят не дава отговорите, които търсим, но подсказва посоката – отнемането на живот никога не може да е решение, а отчаянието може да се лекува само с любов, защото тя вдъхва надежда.

В заключение можем да кажем, че First Reformed е труден филм поради болезнеността на засегнатите теми и зададените въпроси. Принудени сме да продължим да търсим отговорите им и след последните надписи. Краят създава момент на катарзис, в който зрителят започва трескаво да търси как да се спаси от отчаянието и безнадеждността на героите, как да избегне този екзистенциален страх, как да живее пълноценен живот и да направи нещо. Защото в крайна сметка всеки трябва да направи своето нещо. Така ще постигне вътрешния мир, който пасторът Толър търси, така и ще чуе гласа на Бог, който говори не в офис средата на протестантските мегацъркви, а в мислите и мечтите.

---

[1] Впечатляват ме хора, които искат да бъдат едно нещо, но постъпват по обратния начин; които казват „Искам да съм щастлив, но продължавам да правя неща, които ме правят нещастен“.

[2] „Мълчание“ на Скорсезе задава същия въпрос – защо и дали Бог мълчи? Ще получим ли някога отговор, или все още не сме задали правилния въпрос?

[3] Значението на първото име на героя е „сериозен“ (от немски).