Princess Mononoke – ревю и коментар

Време за четене: 10 минути

Проблемът на анимационните филми е, че хората подхождат към тях с много предразсъдъци. Анимацията е за деца, анимацията не е сериозна, анимацията няма какво да покаже на един възрастен… Не можем да отречем, че виновни за това са най-вече Дисни и техните интерпретации на класическите приказки на Братя Грим. Но е необходимо да разчупим стереотипите, да разширим мирогледа си и, ако все още не сме го направили, да се запознаем със Студио Гибли.

Японското студио за анимационни филми е легендарно в киноиндустрията, благодарение на революционните си произведения. Който е гледал техните филми, знае, че те не са само за деца, дотолкова, доколкото те не биха ги разбрали в дълбочина и не биха оценили всичките им достойнства. Вероятно най-добрият от двадесетината филма, които студиото е произвело за последните вече повече от 30 години, е Princess Mononoke.

Колкото и да кажем за Princess Mononoke, ще бъде малко. Това е един от най-великите японски и със сигурност един от най-влиятелните анимационни филми за всички времена. В годината, в която излиза, той веднага се изкачва до върха на бокс офиса в Япония[1]. Също така остава в историята като първият анимационен филм, спечелил японския оскар за най-добър филм (нещо, което никога не се е случвало в американските оскари до ден днешен). Влиянието му може да се открие в много произведения от световните кино, телевизия и дори музика[2]. Не е случайно, че режисьорът и сценарист на филма Хаяо Миядзаки е сравняван с Уолт Дисни. Човекът просто обича това, което прави, и го прави както никой друг.

Работата около пригодяването на филма за американска публика е възложена не на някой друг, ами на самия Нийл Геймън[3]. При превода той се захваща да обясни някои непознати на американската публика реалии, като например значението на отрязването на косата на Ашитака в началото на филма – японският зрител знае, че това означава, че той не може никога повече да се върне в родното си село.

Една от легендите, които се носят покрай Princess Mononoke, е че Miramax, компанията, която е сключила договора за разпространението на филмите на Студио Гибли, изискала да се отреже част филма, тъй като неговите над 130 минути надхвърляли американските стандарти. Миядзаки, който имал лош опит с правенето на промени по неговите филми, изпратил на Харви Уайнстиийн, единият от основателите на Miramax, меч с надпис „No cuts“ („Без рязане“, т.е. „Никакви промени по филма“)[4].

Филмът разказва за Ашитака, млад принц, който е заразен от проклятието на божество глиган, превърнато в демон. За да намери лек за смъртоносната отрова и да разбере защо природата страда, той отпътува на запад. Достига Железния град, където хората обработват планините и по този начин унищожават мистичната гора. Лейди Ебоши, която управлява града, води война срещу обитателите на гората, предвождани от безстрашната Принцеса на Мононоке[5]. Ашитака се озовава по средата между двете страни и бързо се оказва посредник между тях, опитвайки се да намери решение и да постигне мир.

Princess Mononoke е глътка свеж въздух сред холивудските комерсиални, блудкави хепи енд приказки за принцеси, смели рицари, борещи се със зли дракони, и любов от пръв поглед. Тук няма да открием стереотипите, които сме свикнали да присъстват в детските приказки, нито едностранен коментар на разглежданите теми. Защото децата трябва да се научат, че в живота никой не е напълно зъл или напълно добър, а ние трябва да се научим да откриваме причината за всяко действие и да не прибързваме с присъдите си. Посланието е за малки и големи.

Като говорим за нетрадиционност и необичайност, трябва да споменем един от най-силно въздействащите моменти. Той е и причината зрителят да бъде мигновено запленен от мистичната главна героиня. Става въпрос за незабравимата сцена, в която Сан, т.нар. принцеса на Мононоке, се появява за първи път. Тя изсмуква кръв от прясната рана на огромната майка вълчица. Когато се обръща към камерата, лицето и ръцете ѝ са изцапани с кръв. Потресаваща първа среща с героинята, която несъмнено надминава, например, онази култова сцена от A New Hope, в която светът се запозна с Дарт Вейдър.

Нещо, което не бихме могли да видим в почти никой филм на Дисни, е че нито един герой не е плосък и едноизмерен – злодеите не са въплъщение на абсолютното зло, а добрите не са безгрешните приказни герои, олицетворение на божествено съвършенство. Всеки е прав, защото неговата гледна точка е различна, а той защитава една от възможните позиции и преследва едно от възможните решения на проблема. Но и всеки герой е способен на крайности, за да постигне целта си. Дори и боговете на гората отнемат един живот, за да защитят друг. Равновесието между добро и зло съществува във всички.

Това, че героите са толкова близки до реалността и са толкова живи и истински поради човешките си недостатъци, не бива да създава погрешната представа, че поука няма. Напротив, посланието на Princess Mononoke е толкова многоизмерно поради многобройните засегнати теми, че всички – и малки, и големи – имаме какво да научим.

Основната тема на филма е сблъсъкът между човешкия напредък и природата. Балансът вече не може да съществува, защото за да напредва човешката раса, тя трябва да добива ресурси и съответно да унищожава природата. Или поне така си мислят някои хора. Ашитака обаче идва от далечно място, където човешкият род води различен начин на живот. Там той почита боговете и иска да е в мир с тях. Ашитака съзнава, че единственият изход е човекът и природата да се помирят, за да има развитие и за двете страни.

Друга много сложна тема е тази за войната[6]. Във филма гражданите на Железния град воюват с горските богове. Но Лейди Ебоши осъзнава, че обитателите на гората са по-малко опасни от хората. Човек срещу природа и човек срещу човек – и двете страни на безсмисленото унищожение са представени като еднакво зло. В един момент дори и обитателите на гората се обръщат един срещу друг. Посланието на Princess Mononoke е, че войната превръща нещо, което иначе е немислимо, в необходимо средство за предотвратяване на по-голямо зло.

Както може би вече стана ясно, героите са силната страна на филма. Ашитака е посредникът между два свята, които привидно не могат да съжителстват мирно. Решителността му и изборите, които прави, го правят вълнуващ герой, към който се привързваме от първата сцена в родното му село.

Сан пък е загадъчна и вълнуваща поради своята природа – тя е човек, който мрази човеците. Във всеки друг случай това би я превърнало в злодей, но тя си има своята причина – била е изхвърлена от родителите си като дете и е отгледана от боговете вълци. Бруталните нападения на хората над гората логично я обръщат срещу тях. С две думи, животът, който тя води, е по-различен от всичко, което сме виждали (няма нищо общо с Тарзан или Маугли, въпреки приликите помежду им). Но тази ненавист към представителите на собствената ѝ раса не означава, че тя копнее да ги убива, за да си отмъсти. Напротив, тя търси единствено да опази дома си и да води мирен живот. Но войната не позволява на никого този лукс.

Любовната история между Ашитака и Сан се отличава съществено от всичко, което можем да видим в американските анимации. Те започват да се интересуват един от друг, понеже са различни и не са като другите, не принадлежаат изцяло към човеците и техните вълнения и страсти. Единият е неутрален и се стреми към баланса, а другият е готов на всичко, за да опази дома си и може би да постигне мир. Единствената целувка, която споделят, е когато Сан сдъвква храната вместо Ашитака, понеже той е в тежко състояние и не може да дъвче. А накрая двамата се споразумяват да се посещават често, тъй като никой от двамата не може да живее в света на другия. Това променя естеството на тяхната връзка и придава на любовта им платонически оттенък.

Освен Сан, която е може би най-интересната принцеса от анимационен филм, Лейди Ебоши е другата звезда във филма. Рядко срещаме антагонист, който да се доближава толкова много до съвършенството. Ебоши не е типичният злодей. Всъщност, тя дори е добра. Нейната единствена цел е да се погрижи за хората си и да им осигури дом. Впечатляващото е, че се грижи за отхвърлените от обществото – прокажените и проститутките. Ебоши взима под крилото си онези хора, които не са хора за останалите. Железният град, който тя основава и развива, не е индустриална зона, създадена да носи печалба и власт. Напротив, той е утопия, създадена за най-ниските слоеве на обществото.

С други думи, Лейди Ебоши прави това, което другите не си и помислят да направят, и става герой за своите подчинени. Разбира се, героинята има и много отрицателни черти. Тя не е алчна, но е отмъстителна и много често безмилостна. Въпреки че не иска просто да унищожи мистичната гора и нейните обитатели, Ебоши няма да се спре пред тези, които пречат на развитието ѝ. Ето защо в един момент се оказва, че води война едновременно и с горските богове, и с шогуните от околните села и градове.

А най-хубавата част е изкуплението ѝ. За един толкова сложен герой, който крие в себе си много добро и много зло, логичният завършек би бил доброто да победи. Така и става, но важното е, че това развитие на историята ѝ е напълно логично и достоверно и най-вече удовлетворително. Ебоши заплаща сурова цена за убийството на бога елен, но запазва живота си. А накрая осъзнава, че именно животът е най-висшето благо и ако иска да го дари на съгражданите си, трябва да не го отнема от природата. Посланието на Ашитака достига до сърцето ѝ и тя решава да заживее в хармония с природата. Освен това сцената, в която тя заявява пред съгражданите си решението, което е взела, е съвсем кратка и сякаш между другото. Липсват дълги, сълзливи и прочувствени речи на самосъжаление и готовност за добрини. Още един голям плюс за филма.

Бойните сцени заемат не малка част от Princess Mononoke. Някои от тях са нарочно преувеличени (като например това как Ашитака откъсва главите на разни хора само с една стрела), а други са с красива хореография и изпипани детайли. В последната част от филма пък проследяваме един сложен и вълнуващ сблъсък. Изумително е как за 2 часа е възможно да се създаде толкова епична битка. Ако се вгледаме внимателно, можем да я наречем Битката на петте армии[7], а динамичността и залозите в нея са не по-малки от едноименното събитие от творбата на Толкин. Борбата се води на три фронта, като на всеки един от тях загубите са големи и за двете страни. А резултатът е удовлетворителен поради своята истинност и непреувеличеност.

Анимацията в Princess Mononoke е нещо, което не се среща често. Тя е ръчно рисувана и доставя естетическо удоволствие, което никой компютърно генериран образ не може да достигне. Всъщност, в целия филм използваният CGI е едва 10%[8]. Става въпрос за над 140 000 рисувани кадъра. Една от най-епичните сцени, например, е отнела почти две години, за да бъде нарисувана. Цялостното усещане е за автентичност, а в природните картини се подчертава девствеността и чистотата на природата. Незабравима идилия, за която всеки само може да мечтае[9].

Както казахме, за Princess Mononoke може да се говори много. Но засега стига толкова. Ако можем да обобщим в едно изречение: това е филм, който трябва да бъде гледан от всеки.

Виж още: The Last Unicorn

---

[1] Постига това с приходи, които надминават предишния рекордьор Е.Т. (стоял на върха цели 15 години). До ден днешен Princess Mononoke е филмът с четвъртия най-голям бокс офис в Япония, изпреварен само от Titanic, Spirited Away и Howl’s moving castle.

[2] Дейв Филони, създателят на Star Wars: The Clone Wars, измисля Асока Тано, вдъхновен от Сан, главната героиня в Princess Mononoke. Освен това, творческият ръководител на Пиксар, Джон Ласитър, казва, че когато с колегите му попадали в творчески блокаж, си пускали филм на Миядзаки и това винаги им помагало: „Throughout my career, I have been inspired by Japanese animation, but without question, I have been most inspired by the films of Hayao Miyazaki. At Pixar, when we have a problem and can not solve it, we often watch a copy of one of Mr. Miyazaki’s films for inspiration. And it always works! We come away amazed and inspired“. Влиянието на Princess Mononoke е повсеместно – филмът е адаптиран на британската театрална сцена и вдъхновява музикално видео в Канада; в Avatar на Джеймс Камерън могат да се открият много елементи от филма на Миядзаки.

[3] Първоначално за тази задача е бил предложен Куентин Тарантино, но тъй като майка му е голям фен на писателя, в крайна сметка Тарантино отстъпва мястото си на Геймън.

[4] Всъщност Миядзаки опровергава този мит, като заявява, че той не е направил нищо подобно… неговият продуцент изпратил меча на Уайнстийн: „Although I did go to New York to meet this man, this Harvey Weinstein, and I was bombarded with this aggressive attack, all these demands for cuts. I defeated him“.

[5] Мононоке не е име, а японска дума за дух, свръхестествено създание.

[6] Първоначално Миядзаки планира филмът да е по-лек и подходящ за малки деца, но е повлиян от войната в Югославия. „The war happened … and I learned that mankind doesn’t learn. After that, we couldn’t go back and make some film like Kiki’s Delivery Service. It felt like children were being born to this world without being blessed. How could we pretend to them that we’re happy?“

[7] Така се нарича последната битка в Хобит. Само че там, поне във филмовата версия, бяха необходими цели три филма, за да се постигнат мащабите и епичността, необходими за едно толкова голямо събитие, каквото е въпросната битка.

[8] Друг интересен факт е, че това е първият филм на Миядзаки, в който той използва CGI. При това го прави на някои от най-неочакваните места.

[9] Впрочем гората е вдъхновена от реално място – на о-в Якушима се намира гора, наричана Princess Mononoke Forest от феновете, която е вдъхновила рисунките във филма.