The Village – ревю и коментар

Време за четене: 7 минути

Тhe Village e един от сполучливите филми на небезизвестния M. Найт Шаямалан. Индийският режисьор запазва силното си присъствие в киноиндустрията и създава филм с изненадващо нисък бюджет (60 млн. долара), който залага на простотата и краткостта на изказа. The Village разчита единствено на силната актьорска игра, на майсторската кинематография и на простотата на сюжета, както и, разбира се, на запазената марка на своя режисьор – обратът в края.

Филмът разказва за обитателите на село в края на 19 век, оградено от гора и отделено от останалия свят. Тяхната утопия е притеснявана само от това, че те никога не могат да напуснат селото. Възпирани са да го направят от другите – същества, които са привличани от червения цвят и не търпят присъствието на човек в своите гори. Двете страни са сключили негласно примирие да не се притесняват взаимно, ако спазват правилата да не навлизат в чуждата територия.

Тази утопия бързо се превръща в антиутопия, когато се оказва, че животът вътре в селото не е това, което трябва да бъде. Хората живеят в страх от зверовете в гората, ужасът се носи из въздуха и никой не е спокоен нощно време. Не помага и това, че всеки има своите тайни и се опитва да избяга от миналото си. По-точно всеки от старейшините. Старите са тези, които бягат от себе си и си създават свой свят, където всичко да е наред. А младите са смели, дръзки, търсещи истината. Двете поколения, макар и да живеят на едно и също място, водят различен живот.

Страхът е неизменният спътник на всяко начинание – страхът от тях. Те се появяват през нощта и оставят знаци, убиват животните, нападат хората. Те са олицетворение на някаква първична, почти невидима сила, която подчинява човека и го ограничава, убива свободата му и го удавя в страхове.

В техническо отношение филмът е почти съвършен. Всъщност, кинематографията и най-вече движението на камерата играят решаваща роля за въздействието и успеха на филма. Режисьорът ни оставя слепи през почти цялото време, кара ни да се досещаме, да си представяме, да допълваме сами картината на страха. Създанията от гората носят червено наметало (изглеждат точно като зловеща версия на червената шапчица), но никога не ги виждаме добре. Веднъж зърваме размазано отражение на червения им цвят във водата, друг път виждаме червеникаво петно, което изчезва зад гърба на героя или през което камерата минава бързо. Те са винаги някъде там, но никога не можем да ги видим. Страхът от неизвестното е най-голям и точно в това Шаямалан се справя майсторски.

Разбира се, ако махнем идеята за страха от свръхестествените чудовища, историята изглежда съвсем проста, дори никаква. Защото през първата половина от филма ние виждаме единствено как хората прекарват живота си в селото. Едва през втората половина действието напредва и пак само толкова, колкото да изпрати героинята на опасно пътешествие. Така че тук идва въпросът как един толкова малък и сякаш празен филм постига толкова голямо въздействие. От една страна, както вече казахме, това се дължи на невероятната работа, която режисьорът извършва с камерата и след това при монтажа. Но, от друга, можем да кажем, че в сърцето на филма стоят тримата актьори – Хоаким Финикс, Брайс Далас Хауърд и Ейдриън Броуди.

Първата половина на филма е посветена на Финикс, който създава един очарователен образ на мълчалив и стеснителен, но всеотдаен, любящ, смел и състрадателен младеж. Луциус Хънт не е като другите и го усеща. Не може да се забавлява с тях, не говори като тях, не мисли като тях. Когато те се страхуват, той е свободен от страха, защото „знае какво трябва да се направи“. Сякаш Луциус е единственият в селото, който мисли и си задава въпроси, единственият, който не се задоволява със статуквото.

Краят на историята му идва преждевременно, когато е наръган от Ноа и изпада в кома. Ролята му на смелия и жертвоготовен герой се поема от неговата годеницата, Айви Уокър (Брайс Далас Хауърд). Тя е сляпа, но водена от любовта си, тръгва през горите, за да донесе лекарства за ранения си годеник. Залозите се вдигат, героинята тръгва по страшния път на неизвестното, макар и да знае, че опасност няма, защото вече е посветена в истината за обитателите на гората. В крайна сметка, Айви си остава едно сляпо момиче, което е само и беззащитно.

Камерата следи движенията ѝ по такъв начин, че зрителят да остане сляп. Не виждаме опасността, само я предусещаме, чувстваме беззащитността на героинята и се страхуваме за нея, което е въздействащо. А когато най-накрая разберем какво всъщност се е случавало през цялото време, можем да си кажем две неща – колко проста история, но колко интересно представена!

Историята може и да не е зашеметяваща, но Айви Уокър е най-голямата изненада във филма. Отначало тя изглежда като поредния двуизмерен герой, като любовния обект на главния герой. За наша най-голяма изненада обаче изведнъж именно тя се превръща в главния герой и поема най-големия риск от всички, надминавайки по смелост дори и Луциус. Айви не е принцесата, която очаква да бъде спасена от принца, а е героинята, която е отражение на своя принц и която го допълва в неговия път.

Част от простотата на филма намира отражение в разграничаването на добро и лошо чрез два цвята. Червеното е многократно наричано „лошият цвят“. Както се разбира накрая, този цвят е избран, за да изобрази страха, опасността и злото. Жълтото пък се използва като защита срещу създанията от гората. То е цветът на невинността, на доброто, на щастието, на сигурността.

Интересен момент от началото на филма е една сцена, в която Ноа изважда червено цвете от джоба си. Това му е простено, понеже той е малоумен, и ние подминаваме факта, че той носи със себе си червен цвят, приемайки го за невинна грешка на един душевноболен човек. Но този детайл предвещава развитието на сюжета и действията, които Ноа ще предприеме. Той ще се облече изцяло в червено и метафорично ще бъде погълнат от злото (като говорим за тази запомняща се сцена, не можем да не отбележим също, че чудовището в гората, преследващо Айви, стои и се движи точно като Ноа).

Основните теми на The Village са страхът от заплахите, болката от загубата, смелостта и слабостта, истината и лъжата в името на доброто. Героите са поставени пред избора дали да се изправят срещу истинските си проблеми, или да избягат от тях и да си създадат въображаеми такива; дали да се научат да живеят в света, или да избягат от него; дали щастието е по-важно от истината. The Village има това предимство пред повечето подобни произведения, че не пропада до пропагандиране на идеите си, а оставя на зрителя сам да открие отговорите за себе си.

А героите му не са нито добри, нито зли. Те са просто хора, които имат своите слабости и недостатъци и са намерили своето решение на проблемите си, като го отстояват и защитават. Това ги прави интересни, въздействащи и силни.

Разбира се, почти клишираният мотив за слепотата и зрението, също присъства. Айви не вижда физическия свят, но има поглед за духовния свят, тя вижда специалните, важните за нея хора. Както сама казва за себе си, тя не е сляпа, просто вижда света по различен начин. Обитателите на селото, от друга страна, са станали слепи. Затваряйки се в своя въображаем свят на щастие и безметежност, те са престанали да виждат истината. Малцина се интересуват от това какво трябва да се направи, малцина търсят себеотрицанието и как да бъдат полезни на общността.

Филмът заслужава адмирации за липсата на патетични сцени, прочувствени монолози, вдъхновяващи реплики и болезнено героизиране на обикновените хора. Шаямалан се фокусира върху прости послания, кратки реплики; страни почти религиозно от по-дългите диалози, като единственото изключение е нарочно поставено на точното място, за да има най-голямо въздействие.

Изключително неподходящи са две от жанровите определения, дадени на филма – хорър и трилър. Да, през всичките 109 минути напрежението неизменно изпълва всяка сцена, но филмът си има послание и целта му определено не е да изплаши. Ако трябва да се даде едно определение на The Village, то ще е филм-стихотворение. Защото чувството, което създава у зрителя, е почти същото като това, което поражда поезията. Основната причина, както вече изтъкнахме, е краткостта и икономичността във всеки аспект[1].

Както видяхме, филмът има множество добри попадения, но наред с тях има и няколко слаби страни. Някои герои, например, се използват само като средство за придвижване на сюжета в един момент от историята; други понякога постъпват противно на характера си; някои сюжетни линии не получават никакво развитие. А запазената марка на Шаямалан – обратът в края – ще впечатли едни и ще разочарова други. Истината е, че този обрат си има своето логично обяснение, но то е твърде логично, което го прави твърде предвидим и незадоволителен. Въпреки това, той изпълнява ролята си и допълва посланието на филма.

В заключение можем да кажем, че The Village е една много приятна изненада за всеки непредубеден зрител. Филмът е въплъщение на изкуството, което киното трябва да бъде, и доказва, че дори и със сравнително нисък за съвременните стандарти бюджет и без никакви специални ефекти, може да се създаде нещо красиво и въздействащо.

---

[1] Интересно мнение изразява Йосиф Бродски по въпроса за добрата литературна проза, но то може да се отнесе и към киноизкуството. За Бродски поезията е най-добрият пример за добра литература, понеже тя е кратка и е естественият враг на многословието: „Би могло да се каже, че поезията е изобретена точно за тази цел – защото тя е синоним на икономичност. […] Тя учи прозата не само на стойността на всяка дума, но и на изменчивите мисловни образци на човечеството, алтернативни на линейната композиция, на похвата да се пропусне очевидното само по себе си, на подчертаване на детайла, на техниката на антикулминацията“.