Inglourious Basterds – ревю и коментар

Време за четене: 5 минути

Тарантино знае как да впечатли критици и зрители, как да зарадва старите си фенове и да спечели нови, как да пише история. С Inglourious Basterds той постига и трите неща. Спокойно можем да наречем това дръзко, брутално и експлозивно приключение най-добрия му филм; той несъмнено ще допадне на широката публика; а кулминацията и големият финал ще се запомнят като пример за успешен експеримент.

Втората световна война е в разгара си и Франция е окупирана от нацистите. Полковник Ханс Ланда (Кристоф Валц) издирва укриващи се евреи. Междувременно Съюзниците изпращат Копилетата, група американски евреи, които да кръстосват страната и да избиват нацисти. Предводителят им, лейтанант Алдо Рейн (Брад Пит), изисква от мъжете си само едно нещо – да му донесат 100 скалпа на врагове. Славата на Копилетата бързо се разнася и Ланда тръгва по петите им, докато те планират дръзка операция в киното на Шошана Драйфус, с която да сложат край на войната. Шошана обаче има свои сметки за уреждане и се заема с отмъщението си.

Тарантино пренаписва историята и извършва нещо съвсем неочаквано, прекратявайки войната преждевременно по един изненадващо нелеп начин. Но това само потвърждава репутацията му на смел режисьор, който не се страхува да е иновативен и различен. 150-минутната му приказка няма никакво намерение да изследва психологически и философски войната или отмъщението. Това е по-скоро една учудващо добре работеща смесица от всякакви жанрове, чиято единствена цел е да забавлява. С две думи, за пореден път, Тарантино не очаква да бъде взет насериозно, а да зарадва публиката с нещо, което не може да се види другаде.

Брад Пит създава запомнящ се образ на полуевреин, полуапач с преувеличен южняшки акцент. Жаждата му за кръв и скалпове (кой би си помислил, че тази индианска практика някога ще бъде пренесена във Втората световна война) не изчерпва дълбочината на героя, но в крайна сметка той се конкурира с полковник Ланда по садизъм. Алдо е забавен антигерой, създаден не за да поучава или да се бори в името на някаква висша кауза, а за да свърши мръсната работа, която никой друг не би се осмелил да направи. Той е безмилостен, циничен и груб. Но въпреки всичко това, не заема централно място във филма.

Овациите обират Кристоф Валц и Мелани Лоран. Валц, който досега е сравнително неизвестен на американската публика, се изстрелва във висините, изигравайки ролята на живота си. Още с първата сцена той вече е убедил всички зрители, че по-добър избор от него за ролята на Ханс Ланда не би могъл да съществува. А героят му се превръща в един от най-емблематичните злодеи в киното. Той е интелигентен, духовит, знае много езици, има набито око и е способен да ни изненада с действията си по всяко време. За най-огромно съжаление, в целия филм го виждаме в само 3 по-големи сцени. Но това сякаш е по-добре, защото хубавите неща трябва да ни се поднасят с мярка.

Другата изгряваща звезда, Мелани Лоран, изиграва Шошана Драйфус, забележителна femme fatale, на която Тарантино отделя специално внимание с камерата, с диалога, с костюмите и най-вече със сюжета, който се върти около киното ѝ и нейното отмъщение. Младата еврейка е един от онези герои, на които се възхищаваме, но и от които изпитваме известна доза страх поради студената решителност и чистата злоба, която изпитва към враговете си.

Забележителни в своите малки роли са и Майкъл Фасбендер, който приковава погледите към себе си в онази сцена, и Даян Крюгер, която се превъплъщава до съвършенство в ролята на известна немска актриса и двоен агент. Тя, като всеки друг герой във филма, има своя голям момент, както и сцена, в която да ни изненада и озадачи.

Докато героите по стара тарантинова традиция са най-силната страна във филма, сюжетът, въпреки интензивността и увлекателността си, има своите недостатъци. Както Тарантино казва, идеята на филма е да разкаже една алтернативна история, която би била истина, ако тези герои съществуваха в действителност. Но въпреки тази условност, някои неща просто са нелогични и недоизмислени. Като например липсата на адекватна охрана в киносалона, където е събран целият елит на Третия райх (в цялото кино има само двама войници). Или това че Шошана изобщо е герой във филма – още в първата сцена тя трябваше да бъде убита със семейството си, но вместо това успява да избяга от къщата. Полковник Ланда се прицелва към нея и въпреки че може да я уцели, не го прави; не кара и войниците си да я настигнат, като по този начин опетнява перфектната си репутация. Не по-малко дразнещо е и решението на Копилетата да изпратят Щиглиц, който е познат на всеки нацист, на премиерата на пропагандния филм на Гьобелс. Слава богу, че героят е убит в подземна кръчма, защото иначе щеше да стане явно колко недоизмислен е целият план.

Както винаги, сцените на Тарантино са интересни и запленяващи, създадени с внимание към детайла. Градят се около нещо съвсем дребно, банално и сякаш незначително, което в определения контекст придобива изключителна важност. Така, например, научаваме, че немците показват с пръсти числото три, вдигайки палеца си, вместо безименния пръст; или че кината от средата на миналия век са били изключително опасно място, тъй като 35-милиметровите ленти са леснозапалими.

Не толкова лесен за откриване детайл е внимателното подбиране на размерите на предметите. Нацистите винаги имат по-големите неща. Например, в първата сцена полковник Ланда изважда масивната лула карабаш в стила на Шерлок Холмс, която е близо пет пъти по-голяма от лулата на неговия френски събеседник. В друга сцена майор Хелстром е в кръчма и пие заедно с няколко от Копилетата. Чашите на американците са с нормални размери, докато халбата на майора спокойно би събрала поне литър бира.

В Inglorious Basterds има един доста любопитен мотив, който присъства и в други филми на Тарантино, а именно присъствието на герой, който вече е умрял на екрана, и след неговата смърт. Тук Шошана и Фредерик са се разстреляли един друг и лежат мъртви в проекционната кабина, когато сцената се пренася в киносалона. На екрана филмът на Гьобелс продължава и главният му герой, Фредерик,  извършва поредния си подвиг. Малко след това той е изместен от Шошана, чиито предварително заснети реплики предупреждават нацистите, че им остават няколко секунди живот. По подобен начин героят на Джон Траволта в Pulp Fiction умира в една сцена, но до края на филма участва в още две „истории“.

Разбира се, Тарантино не изневерява на себе си и за пореден път впечатлява със звуковите ефекти, с цветовете и най-вече със саундтрака, който създава фантастично-приказно и носталгично усещане и придава енергичност на алтернативната история. Още нещо, което няма да изненада никого, е че сцените са изпълнени с естетизъм – превръщат пиенето на мляко и яденето на щрудел в нещо толкова изящно, красиво и привлекателно, че изглежда преувеличено.

Ако очаквате проникновен филм с психологическо изследване на героите и морално послание, няма да го откриете в Inglourious Basterds. Това, което ще намерите в шестия филм на Тарантино обаче, е увлекателна история, стилна режисура, обичайните сцени на преувеличено насилие, неочаквано силна актьорска игра, грабващ саундтрак и много забавление от първата до последната секунда. Защото единственото нещо, в което Тарантино е добър, е да забавлява зрителите си.