Les Misérables (1998)

Време за четене: 9 минути

Les Misérables е седмата адаптация на едноименния роман на Виктор Юго. В главните роли се превъплъщават Лиъм Нийсън, Джефри Ръш, Ума Търман и Клеър Денс, а режисьорското място заема Били Аугуст. Тези имена са достатъчни предпоставки за успешен филм и такъв наистина е на лице. Историята, разпростираща се на над 2700 страници в романа, е разказана стегнато и сбито в рамките на 134 минути. Резултатът е красива и вдъхновяваща история, която може да трогне дори и камък с истинското си звучене.

В тази версия няма да открием по-маловажните странични сюжетни линии, които ще бъдат екранизирани две години по-късно във френския минисериал, но пък героите (тези, които намират участие) са представени в достатъчна дълбочина. Сбитото представяне на тази епична история предполага възможността за един нов поглед върху посланието. Последната сцена е важна в това отношение, но повече за това след малко.

Лиъм Нийсън изиграва един много любопитен Жан Валжан. Той се превъплъщава в образа на кмет по-добре, отколкото в този на каторжник, но е убедителен и в двата. Като каторжник има дивашки поглед, движенията и действията му са ръководени от първичните му импулси, а като мосю Мадлен се учи да чете и пише, грижи се не само за фабриката и за работниците ѝ, но и не спира да търси начини да помогне на всеки, когото види.

Интересно решение е да се премахнат от сюжета почти изцяло семейство Тенардие. Тук те участват в една-единствена сцена, в която са показани като хитри и лукави измамници, но биват надхитрени от Валжан. Докрая те не се появяват повече, което е недостатък, тъй като Тенардие са пълната противоположност на Валжан и взаимодействието помежду им е съществена част от историята, но може да бъде оправдано от целите на филма.

Жавер е представен в една малко по-различна от очакваната светлина. Тук е подчертана онази страна от характера му, която държи на безпогрешността, която се постига чрез изпълняването на всяка буква от закона, и на съвършената праведност, която означава наказание за всяко престъпление. Героят казва, че се е опитвал да води живота си, без да наруши нито едно правило, и както се оказва, това е неговата фикс идея. Около тази единствена мисъл се гради целият му свят. Нарушава я на два пъти – първият път е когато смята, че е обвинил Мадлен несправедливо (тогава настоява да бъде уволнен, за да се оттегли в „изгнание“), а вторият път, когато осъзнава, че е обвинявал и преследвал Валжан несправедливо (тогава той не може да понесе мисълта за фундаменталната си грешка и слага край на живота си).

Жавер е олицетворението на закона, безмилостният полицай, готов да смаже всяко зло и неспособен да прости на никого, дори и на себе си. В тази силно сбита адаптация на книгата обаче, въпреки добре изградения характер, Жавер не е достатъчно убедителен образ. Липсва му нещо ключово и то е човечността. За разлика от героя във френския минисериал от 2000 г., тук той не е убедителен като пазител на реда и защитник на справедливостта, защото в него няма и капчица милост и иронично, дори справедливост. Повечето от действията му са водени не от закона, а от личното му отношение към всеки, който е прегрешил веднъж. Единствено в последната сцена виждаме, че той все пак има сърце и може да взема и рационални решения.

Въпреки невероятните Лиъм Нийсън и Джефри Ръш, играта на Ума Търман е най-добрата част от филма. Нейната Фантин е жива и истинска, но и по-различна от другите интерпретации на историята. Акцентът тук е върху трагичността на образа ѝ. Тя е наивна и готова на най-голяма саможертва, за да се погрижи за дъщеря си. Това обаче я заслепява и я кара да постъпва напълно ирационално, плащайки нечовешки високи суми на Тенардие, за да се грижат за нея. Със същите пари, тя можеше да вземе Козета при себе си, за да се издържат двете със заплатата на майката.

Въпреки този малък недостатък в сюжета (който не е непременно такъв – може би все пак героинята наистина е спряла да мисли трезво вследствие на тежкия живот и безизходицата, в която я оставя обществото), Фантин е важен герой, защото тя свързва Валжан и Жавер. Последният безмилостно я смачква с железния юмрук на закона, а в желанието си да се погрижи за унищожената жена (тя продава зъбите си, косата си, тялото си, а накрая се разболява тежко), Валжан се изправя срещу него и след като се разкрива, избягва от правосъдието. Оттук нататък единствената му цел е да се погрижи за Козета и да ѝ осигури щастлив живот, в който нищо да не ѝ липсва.

Втората част на филма рязко придобива различно настроение. От епична драма за превратностите на човешкия живот, историята в общи линии деградира в история за любовната връзка между Козета и Мариус. Валжан се превръща в ревнив баща, а Жавер сякаш е забравил за него. Козета е наивна тийнейджърка, а на Мариус му липсват онези дълбочина и вътрешни противоречия, които студентът-революционер има в романа на Юго. Липсата на Тенардие опростява много романтичната история, като я лишава от онази трета страна, която подсилва образа на Мариус и го превръща във важна част от цялото.

Въпреки това, краят връща филма в правилния път, като се фокусира върху връзката между Валжан и Жавер. Двете сцени, в които единият трябва да убие другия, но все пак не го прави, са силни и въздействащи.

Като говорим за края, той идва в сякаш странен момент от историята – не виждаме как Мариус и Козета се женят или как Валжан остарява, по-важното е, че не виждаме равносметката, която той си дава в края на живота си (а той има много какво да осмисли). Вместо това с финалната сцена акцентът пада не върху края на един тъжен и труден живот, а върху изкуплението и свободата, върху надеждата и новото начало. Защото именно това е, което Валжан извършва през годините – дава надежда на хората, изкупва ги и ги спасява от нищетата и бедността.

Тази последна сцена очертава интересна рамка, като затваря кръга на сюжета – в началото главният герой е помилван, спасен е от доживотен затвор заради кражбата на сребърните прибори от дома на свещеника и му е дадено ново начало. Тук той не заслужава тази милост. В края Валжан отново е помилван, но този път спасението му е извоювано и заслужено с дългите години на саможертва и грижа за всяко човешко същество. И едва забележимо ни се припомня за обещанието, което героят дава на свещеника в началото. Сега вече то е изпълнено.

От Les Misérables има какво да се желае, но филмът се справя добре в това, което се опитва да бъде – джобен вариант на Клетниците на Юго. Подкрепян от силна актьорска игра, умел режисьор и относително добър сценарий, той и до днес остава една от най-добрите адаптации на романа.