The Game – ревю и коментар

Време за четене: 4 минути

The Game е един от онези омагьосващи трилъри от 90-те, които не са главозамайващи шедьоври, но притежават свой собствен чар, и макар и на моменти да е много близо до това да стане скучен, всяка сцена е предварително обмислена и има своето значение и принос към цялото произведение. Резултатът е приятно напрегнато приключение с (не)очакван край.

Сюжетът е малко по-слабата, но все така силна и изпипана, страна на филма, докато кинематографията и героите изпъкват типично в стила на Финчър. Те се допълват и създават едно приятно кино преживяване, заслужаващо вниманието на всеки любител на седмото изкуство.

Филмът ни запознава с човека, който има всичко – Никълъс Ван Ортън (Майкъл Дъглас). Неговият свят обаче е сив и мрачен, лишен от удоволствия и щастието от живота. Живее сам в огромното си имение, разведен е и е студен и строг с хората около себе си. На 48-ия си рожден ден, възрастта, на която баща му се е самоубил, той получава подарък от брат си (Шон Пен) – покана за игра, която би трябвало да му върне единственото нещо, който той не притежава – забавлението и радостта. Никълъс неохотоно се съгласява и се записва за играта, при което минава различни тестове в продължение на часове. Играта започва и тя няма правила, нито цел – целта трябва да бъде открита от играча. Първоначално всичко прилича на някакъв пъзел в истинския живот, но постепенно се оказва, че не всичко е каквото изглежда и Ван Ортън се оказва в голяма опасност и без приятели. Случайно срещнатата Кристин (Дебора Кара Ънгър) се оказва замесена във всичко това и двамата се опитват да намерят изход.

Прекрасният живот на Ван Ортън, в който всичко е под контрол, започва да се изплъзва извън неговия контрол и всичко се обръща с главата надолу. Финчър се е постарал да пресъздаде тази промяна по няколко начина, но най-въздействащият е визуалният.

В началото светът на Ван Ортън е голям и просторен. Домът му е огромен и едва се побира в кадъра; интериорът е гигантски, достатъчен да побере огромно фирмено парти; офисът му с френски прозорци, откриващи прекрасна гледка към Сан Франциско, е втори дом (има си дори и баня), също така голям, а сниман от нисък ъгъл се подсилва усещането за необятно пространство. Героят е богат и влиятелен, притежава всичко.

Играта ще му отнеме именно тези привилегии, той ще изгуби притежанията си и ще остане сам със себе си. Постепенно Никълъс попада във все по-тесни и дори клаустрофобични пространства – заседнал асансьор, задната седалка на потъващо такси, кофа за боклук, ковчег. Светът му се смалява и го притиска и именно това притискане отвън, породено от Играта, е катализаторът за развитието му.

Един от най-важните моменти, който същевременно е толкова лесен за изпускане, е когато Никълъс е в Мексико, без никакви пари, и се вижда принуден да продаде златния си часовник. Той е принадлежал на баща му, затова този акт се явява символичен за окончателното скъсване на героя с миналото и победата му над вътрешните му демони – той не е бил като баща си (както научаваме в разговор с прислужницата в дома му), но и никога вече няма да бъде. Това е моментът, в който Ван Ортън спечелва себе си и е готов да се изправи срещу последното изпитание.

The Game доста добре пресъздава мономита, подлагайки на изпитание главния герой и неговите слаби места, разклащайки спокойното му почти безметежно съществуване и водейки го към неминуема промяна, превръщайки го в един по-добър човек. Разбира се, катарзисът няма да е пълен, ако изпитанията не са радикални и убийствени. И щеше да има още по-голям ефект, ако екшън сцените бяха малко повече и една идея по-зашеметяващи. Но като се замислим, целта на филма никога не е била да бъде поредният екшън.

Главната роля е изиграна от Майкъл Дъглас, който се оказва доста добър избор. Още от Wall Street той се справя добре със създаването на подобни строги, внушителни и магнетични образи, но покварени от богатството си и живеещи полуживот. Дъглас е суров, хитър, емоционален, опасен – и всички тези черти на характера на героя му преливат незабелязано една в друга и когато филмът навлезе в заключителната си част, осъзнаваме, че Ван Ортън неусетно се е променил и вече не е човекът, който е бил в началото.

The Game е първият филм на Дейвид Финчър след Se7en и той, също като предшественика си, е с мрачна, потискаща, понякога почти отчайваща атмосфера на безнадеждност. Всичко, което се случва, е като кошмар, в който не знаеш дали сънуваш или си буден. И тук събитията са контролирани от един задкулисен ум, но докато Джон Доу от Se7en е несъмнен антагонист и абсолютен злодей и това е ясно от самото начало, Играта остава необяснима до самия край – дали всичко е просто една голяма шега, или е финансова измама… а може би е нещо дори по-страшно? Този съспенс, както и обратът в края, правят The Game достоен наследник на Se7en във филмографията на Финчър.