Тенет – ревю и коментар

Време за четене: 7 минути
Спойлери: минимални

Кристофър Нолан за пореден път показва колко вманиачен е от времето и от всевъзможните начини то да бъде преодоляно, а ходът му – променен. Докато във филми като Inception, Memento и Dunkirk играенето на режисьора с него е по-скоро косвено, в Interstellar то е много по-директно. Въпрос на време беше режисьорът да създаде и филм, който да е изцяло посветен на необичайния му поглед върху това измерение. Нолан е гаранция за mind-blowing преживяване, но с Tenet той за първи път минава на следващо ниво, комбинирайки зашеметяващите елементи от досегашните си филми, за да създаде истински mind-bending.

Tenet трябваше да излезе още през април, но пандемията отложи премиерата му на няколко пъти. В крайна сметка у нас той се появи на екраните на 26 август, превръщайки го в един от изключително редките примери за филм, чиято премиера в България е преди тази в Америка. По цял свят обаче Tenet пристига като героят, който трябва да спаси летния бокс офис. И Нолан не разочарова, макар и да не успява да отговори на изключително високите очаквания.

Това обаче не означава, че филмът е слаб, дори напротив – той е много добър. Малко е да кажем, че Tenet не е като нищо, пресъздавано на голям (или малък) екран досега. Ако традиционни във филмите на Нолан сме виждали сцени, снимането на които е трудно да си представим, или концепции, от които ни заболява главата и за разбирането на които ни трябва второ гледане, тук има от всичко по много, но този път всичко е в пъти по-невероятно. Tenet е светкавично бърз в представянето на важна информация и случването на важни събития, както и пословично труден за разбиране, затова изисква вниманието на зрителя през цялото време и в най-добрия случай ще е необходимо второ гледане, за да бъде разбран изцяло.

Don’t try to understand it. Feel it.

Началната сцена, която в обстановката на пандемия се излъчва пред (почти) празен салон, ни показва операта в Киев, чиято зала е препълнена. Без никакво въведение или бавене, няколко секунди по-късно група въоръжени мъже започват да нападат музикантите и да трошат инструментите им. Спецчастите нахлуват в залата, за да се изправят срещу терористите, а зрителите са приспани от газ и тихо са се отпуснали на седалките, докато покрай тях свистят куршуми. Първите десетина минути ни предоставят напрегната престрелка, а майсторското движение на камерата и силната музика на Людвиг Йорансон ни вкарват в действието. В цялата тази суматоха се случва нещо специално, което дава началото на историята – дупка от куршум в стената се възстановява от само себе си и куршумът излиза от нея, изстрелвайки се обратно по траекторията си, за да се върне към дулото, от което е излязъл.

Не минава много време и физиката на този фантастичен феномен е обяснена – от бъдещето пристигат предмети, които са с обърната ентропия, т.е. посоката на енергията им е обърната. За тях всичко се движи наобратно, а на нас ни изглежда, че наобратно се движат те. Куршум, изтърван на масата, например, се връща обратно в ръката, от която е паднал. Поради обърнатия ход на енергията, изгаря, а огънят замразява. Всички тези предмети от бъдещето са радиоактивни (радиацията прави възможно обръщането на тяхната ентропия), а причината да бъдат в нашето време са бъдещите поколения, чийто свят е разрушен. Те ги изпращат назад във времето, защото искат да унищожат нашия свят, за да спасят своя. Сатор (Кенет Брана) е помощникът им в нашето време, а Протагонистът (Джон Дейвид Уошингтън) е единственият, който може да ги спре и да спаси света.

На пръв поглед Tenet е препълнен с клишета. Освен това е компилация от жанрове. Веднъж е Mission Impossible, друг път е James Bond, трети път е heist филм, четвърти път е Inception, а в началото ни обещава да бъде шпионска история за студената война между САЩ и Русия. Но той е толкова повече от това. Всъщност, ако преодолеете объркването от първата сцена и досадата от незнанието за това какво се случва, Tenet ще ви се отплати многократно. И не забравяйте, че това е филм на Нолан. Наративът е като затворен кръг и краят обяснява началото, тъй като двете са свързани. Само дето този път това е много по-буквално, отколкото досега.

Говорейки за връзката между края и началото, не можем да не отбележим очевидното заиграване на Нолан с имената във филма и най-вече, разбира се, с неговия главен герой – Тенет, чието име е палиндром. Но откъде всъщност заглавието на филма и защо това е толкова важно? Оказва се, че Нолан е изградил целия си сюжет около т.нар. Квадрат Сатор. Това е квадрат-палиндром на латински език (от ляво надясно и обратно, както и от горе надолу и обратно се чете по един и същ начин), който се състои от пет думи: Sator, Arepo, Opera, Rotas, а в центъра стои Tenet. За гледалите филма тези думи са познати. Сатор е името на антагониста, изигран от Кенет Брана, Ротас е неговата фирма; думата rotas означава „колела“ – машините, които фирмата му създава, са като големи цилиндри с въртящи се колела, които обръщат ентропията на предметите, минали през тях. Действието в първата сцена се развива в опера, а Арепо е името на художника, създал изкусен фалшификат на картина на Гоя, която се превръща в средството на Сатор за манипулация на съпругата му – Кат (Елизабет Дебики). И най-накрая – Тенет. Името, както казахме, само по себе си е палиндром и се чете като ten отпред назад и отзад напред. Финалната битка се състои от два екипа, които имат на разположение точно 10 минути да спасят света – за едните времето тече нормално, а за другите – наобратно. Много хитро!

You have to start looking at the world in a new way.

Преди десет години Inception преобърна представите ни за кино и ни припомни, че специалните ефекти не са необходими, за да се заснемат спиращи дъха сцени. Сцената в коридора на хотела, който се върти, а героите се бият помежду си при липса на гравитация, е една от най-запомнящите се. Двама актьори и един голям декор – само това е било необходимо на Нолан, за да я заснеме. Сега, Tenet ни предоставя още една подобна сцена, в която двама герои се бият в коридор. Този път гравитацията си е на място и коридорът не се движи, но въпреки това ставаме свидетели на истински зашеметяващ бой. Защото за единия от героите времето тече нормално, докато за другия – наобратно. Каквото и да кажем за хореографията – малко ще е, за монтажа – също. А най-хубавото е, че сцената присъства два пъти, като всеки път гледната точка е различна.

Наред с всички гениални сцени обаче, коя от коя по-невъзможна и объркваща, изпъкват някои по-слаби страни на филма. Докато в Inception главният герой е съвършен, направен като по учебник (изключителна рядкост в наши дни), Протагонистът (а.к.а. Тенет) не е най-интересният герой, който сме виждали, въпреки прекрасната игра на Джон Дейвид Уошингтън. Тенет няма предистория и не получава голяма възможност да се развие. В това отношение той твърде много наподобява Агент 007.

Неговият антагонист също не е достатъчно убедителен. Сатор е създаден да бъде духовен близнак на Жокера от The Dark Knight – той не може да бъде купен, защото не иска нищо друго, освен тотално унищожение. Болен от рак, смъртта за него чука на вратата, а девизът му е „щом аз няма да те имам, никой няма да те има“, което се отнася и до жена му, и до… целия свят (срв. The Dark Knight: „Some people just want to watch the world burn“). Кенет Брана не е достатъчно убедителен като психопат и тираничен съпруг, уви, не му отива да играе злодей. Това, разбира се, не му пречи да даде всичко от себе си и да се справи прилично в ролята си. Лично мнение е, че един Джаред Лето е много по-добър избор, но трябва да сме доволни с това, което имаме.

Робърт Патисън обаче изиграва много важна роля, която несъмнено го оттласква все по-далеч от ужасния Здрач и го доближава до един нов етап от кариерата му, подготвяйки ни за The Batman. Елизабет Дебики отново е прекрасна и не оставя място за критика, но за съжаление, Клеманс Поези и Майкъл Кийтън участват в само по една сцена, оставяйки ни в недоумение защо Нолан ни лишава от удоволствието да ги видим в компанията на останалите звезди.

Както в почти всички произведения на Нолан, без музиката и това би било просто поредният филм. Изненадващото тук обаче е, че този път тя не е дело на дългогодишния партньор на режисьора Ханс Цимър, а на Людвиг Йорансон, когото целият свят обикна след работата му по The Mandalorian. Шведският композитор не разочарова и макар и да не ни предоставя незабравим саундтрак като този на Inception или на The Dark Knight, присъствието му във всеки кадър се усеща и музиката изпълва сцените с емоция.

Посланието на Нолан отново е силно и многопластово, противоречиво и парадоксално, както и самия филм. Свободната воля и причинно-следствените връзки са поставени под въпрос, а героите трябва да се научат да спрат да мислят праволинейно и да започнат да виждат света по нов начин. А в края на деня, най-важна се оказва бомбата, която не е избухнала и за която никой никога няма да разбере.