Шонин Макгуайър: Всяко сърце е врата

Време за четене: 7 минути
Спойлери: минимални

Първата книга от поредицата на Шонин Макгуайър „Своенравните деца“ донесе на авторката си редица престижни награди, както и световна слава. Успехът, с който тя се увенча, както и обещаващата анотация, несъмнено я превръщат в привлекателно четиво, още повече след като тази година излезе и българското издание на изд. Кръг. На гърба на книгата е поставен цитат от Националното обществено радио на САЩ, който гласи: „Шедьовър в жанра портално фентъзи. Заслужава да се сложи редом до книгите на Луис Карол и К. С. Луис.“ Очевидно романът е и бестселър на в-к „Ню Йорк Таймс“, но като се замислим, колко често сме попадали в книжарницата на книга, която да не е бестселър? Корицата е съблазнително красива и обещава епично и увлекателно приключение, което да ни припомни доброто старо време, когато се пишеха повече качествени книги, а фентъзито означаваше неповторимо изживяване и спомени за цял живот.

„Всяко сърце е врата“ ни запознава с една вселена от всевъзможни светове, съществуващи паралелно на нашия. Децата имат способността да прекрачват праговете им и да се озовават в нови и непознати земи – някои са шарени и лудешки, а други – мрачни и зловещи. Малцина обаче остават в тях за повече от няколко години. Когато се завърнат обратно в нашето измерение, родителите им не могат да ги разберат, а връстниците им не биха могли да ги приемат. Вратата, която са открили преди, се оказва невъзможно трудна за повторно намиране и животът им се превръща в трескаво търсене на обратния път към „истинския“ дом.

Нанси Уитман е открила своя дом в Дворците на мъртвите, където никой не се движи и застиването на едно място като бездиханна статуя е най-голямата добродетел. Сега обаче тя се връща в света, в който е родена, и открива, че старият ѝ живот ѝ е чужд и тя не иска повече да живее тук. Родителите ѝ, които си искат старото дете, я изпращат в Дома за своенравни деца на Елинор Уест. Привидно той помага на деца, преживели шок и неприятни събития, да се върнат към стария си начин на живот и да се възстановят. Но в действителност, всичките му обитатели са прокудени пътешественици от други светове, чието единствено желание е да се върнат час по-скоро в своето измерение.

Още преди да е разбрала какво точно се случва и преди да е проумяла сложната физика на тази мултивселена, Нанси се оказва в центъра на ужасяваща трагедия. Новото момиче трябва да се научи как да живее в този забързан, цветен и шумен свят, и заедно с новите си приятели и всички обитатели на училището трябва да разкрие мистерията, преди да е станало твърде късно и мечтите им да бъдат изгубени завинаги.

„Всяко сърце е врата“ притежава оригинална идея и обещава да ни представи един необятен, пъстър, дълбок и красив свят на многообразие и приключения. Уви, Шонин Макгуайър неволно ни дава ценен житейски урок, потвърждавайки поговорката, че книгата не трябва да се съди по корицата.

Романът страда от недостиг на епичност, което е странно, предвид факта, че героите му са обитавали десетки паралелни светове, всеки от които е уникален и впечатляващ по своему. Не успяваме да се докоснем до нито един от тези светове, единствено научаваме частична информация за тях от разказите на децата. Целият сюжет се разгръща в имението на Елинор Уест, което от своя страна също е едно голямо разочарование. То е безлично, не достатъчно добре описано и в крайна сметка си остава просто една обикновена сграда, в която някакви хора са си направили частно училище. Авторката дори не прави опит да създаде величествено и незабравимо място, каквото е Хогуортс, например.

Героите все пак успяват да компенсират този недостатък. Те са интересни, оригинални, в повечето случаи плътни и горе-долу добре изградени и в общи линии отговарят на общата представа за тийнеджърите, без да изпадат в досадни клишета. Уви, романът е толкова къс и с толкова кратък сюжет, че нямаме възможността да се сближим достатъчно и наистина да се привържем към тях.

Историята започва като обикновено young adult фентъзи, чиято целева аудитория са тийнейджърите и може би дори и по-малки деца. Всеки знае какво да очаква от една подобна книга и по всичко личи, че тук няма да има големи изненади. Обратът е, че изненади има, но те не допринасят особено за качеството на романа. Истински шок е след като се запознаеш с хиперактивната Суми, съквартирантката на главната героиня, и тя я срещне с едно от момчетата в училището, да прочетеш следната реплика: „Искаш ли да се чукаш с него?“, а малко след това: „Ще те притеснява ли, ако мастурбирам?“. Чувството може да се опише с десетина питанки, които изникват едновременно в главата на читателя, докато той проверява корицата, да не би да е сбъркал книгата.

Много бързо ни се припомня, че живеем в объркани времена (книгата е писана през 2016 г.), в които всеки, който иска да постигне мигновен успех, трябва да бъде политически коректен. Разбира се, научаваме, че главната героиня е асексуална, а един от другите герои – Кейд, е момиче, което се чувства като момче. Той/тя е осъзнал, че тялото му/ѝ не отговаря на нагласата му/ѝ по време на престоя му/ѝ в паралелното измерение. Добре, да кажем, че няма проблем с това да има малко разнообразие сред героите, но в крайна сметка ако премахнем тази отличителна черта от образа на Кейд, героят му би станал сравнително безличен и безинтересен. Това повдига въпроса на кого му е притрябвало да се натикват насила LGBTQ+ работи в този роман. Защото резултатът е едно изнасилване на литературата, за да се спечели повече слава (преди четири години все още малцина пишеха за въпросната общност, затова всеки, които вкараше подобен герой в историята си, си спечелваше стотици хиляди читатели само и единствено заради проявената дързост и „прогресивност“).

За съжаление, „Всяко сърце е врата“ е разочарование за жанра на порталното фентъзи. По никой критерий тази книга не може да се сравни с „Нарния“, а докато с Луис Карол има известни (умишлени) прилики, все пак губи по всички критерии. Не стига това, ами Макгуайър си позволява да се подиграва на К. С. Луис, като влага в устата на един от героите си убийствено подигравателна ирония за това колко глупав, наивен и детински е опитът на Луис да създаде фентъзи. Трябва ли да припомняме, че Луис, Толкин и инклингите са създателите на фентъзито такова, каквото го знаем днес? Доста дързък ход на автор, чиято слава не почива на литературни умения.

Това, разбира се, не означава, че Макгуайър няма умения, напротив, стилът ѝ далеч не е най-лошият, който познавам, и понякога успява да намери прекрасни сравнения и метафори. Слава богу, хуморът не е натрапчив и досаден, а диалогът е на достатъчно добро ниво. За съжаление, сюжетът е слаб и много опростен. Историята се развива в неопределен период от време (вероятно няколко седмици), но самото действие се случва в рамките на едва 3–4 дена. Зад обещанията за портално фентъзи и любопитни безкрайни светове се крие слабо криминале с хилаво подобие на обрат.

Светът, който Шонин Макгуайър изгражда, противно на бледата красота на корицата, е объркващо мрачен, груб и непривлекателен. Може би причината за създаването му се крие в детството на авторката, която вместо приказки за лека нощ е поглъщала филми на ужасите. Част от главните ѝ герои имат странна привързаност към мрачни и зловещи места и неморални действия. Брутални и неприемливи събития се случват с подрастващи деца, а всичко се представя почти като на шега, но не в стила на пародия или черна комедия, а като във… филм на ужасите? Тийнейджъри разтварят труп в киселина и скриват костите му в гората, за да не ги открие полицията, след което се връщат, за да си довършат часовете в училище; режат се ръце, вадят се очи от жив и мозък от убит човек, деца умират от загуба на кръв, а всичко това минава като на сън, чувството за опасност така и не успява да бъде пресъздадено, героите сякаш продължават да си живеят почти както преди.

Друг много съмнителен елемент от книгата е идеята на авторката, че родителите са вредни за децата, тъй като ги ограничават и не ги оставят да бъдат себе си. Тя не е изрично заявена, но деликатно се прокрадва зад всяка дума и е пропита в 175-те страници. Подходът ѝ е твърде либерален и дори вреден, пропагандирайки необходимостта от независимост на децата от родителите им още преди дори да са навършили пълнолетие, за да могат те сами да си преценят какво да правят, кои да бъдат, каква сексуална ориентация да имат, дори и какъв пол да бъдат. Изходът, предлаган от авторката, е в друго измерение, далеч от всички хора и от всички проблеми. Кофти послание, още повече когато то е отправено към младите…

Шонин Макгуайър твърде много се опитва да се хареса на тийнейджърската си аудитория, предоставяйки им всичко, което те искат – бруталности, сексуални намеци, LGBTQ+ материал, свобода, либералност, независимост от родителите, липса на отговорност, безметежно съществуване в света на мечтите. Макгуайър, за разлика от един уважаващ себе си автор, не залага на създаването на качествено произведение, което да те печели с достойнствата си.

Може би четенето на класики и качествена литература разглезва и създава фалшивата представа, че книгите са хубави, дори прекрасни, и винаги те радват с величието си. „Всяко сърце е врата“ се чувства като повест, но се насилва да надхвърли границите ѝ; с дължината на роман е, но ѝ липсва плътността му. Тя косвено ни учи, че не всяка книга е добра, не всяко сърце е красиво и не всяка врата води към нещо хубаво.