Seven Pounds – ревю и коментар

Време за четене: 4 минути
Спойлери: големи, в края на статията

Seven Pounds („Седем души“) е енигматичен филм, който те удря с чук в сърцето, но разчита, че няма да използваш ума си твърде много. Освен това обаче, той е един от онези филми, които поддържат тайнствеността на главния си герой и сюжета умело и ефектно.

Бен Томас (Уил Смит) е данъчен агент, който си има някаква тайна. Той обикаля определени хора от своя списък и изследва животите им. Някои следи скришом отдалеч, с други се среща лично (а един дори удря), но винаги действията и поведението му са странни и мистериозни. Още в първата сцена Томас се обажда на кол център и вербално унижава седящия отсреща Езра Търнър (Уди Харелсън). Веднага след края на разговора разбираме, че това поведение не е случайно и има някаква цел. Това е едва първият от многото въпроси, които ще си зададем – кой е този човек, какво иска и какъв е планът му.

През по-голямата част от филма правим именно това – задаваме си въпрос след въпрос. Бен Томас ни  озадачава с всяка следваща сцена, а честите ретроспекции не ни помагат да разберем нищо и засилват объркването от случващото се. Въпреки всичката мистериозност обаче, основната сюжетна линия бързо тръгва по един добре познат път и среща Томас с Емили Поса (Розарио Доусън). Веднага се вижда, че между тях има някаква химия, и те развиват чувства един към друг. Тя ги показва съвсем открито, докато той се държи твърде резервирано и предпазливо.

Между романтичните сцени героят на Уил Смит продължава да изпълнява прецизно своя план стъпка по стъпка. Купува си отровна медуза, наема си стая в мотел, избягва обажданията на брат си, моли своя най-добър приятел за необичайни услуги (чието естество разбираме чак накрая) и продължава да следи хората от своя списък, изучавайки характерите им.

През цялото време очакваме някакъв обрат и колкото повече се доближаваме до края, толкова повече усещаме предстоящото шокиращо разкритие, но когато то най-накрая се случва, всичко придобива смисъл и си идва на мястото. Това разкритие е просто естественото продължение на събитията и ни кара да осъзнаем отделните стъпки от плана на Бен Томас, без да се чувстваме излъгани и че сценаристът е криел от нас нещо съществено през цялото време.

Начинът на представяне на историята си има своя чар. Героят на Уил Смит определено печели от това, че всичко около него е мистериозно, необяснимо и интересно. В крайна сметка, след The Pursuit of Happyness осъзнахме, че той е идеален за роли в подобни филми. А Розарио Доусън е уникална както винаги. Спокойно можем да кажем, че тя е най-хубавото нещо в този филм. Героинята й е чаровна, емоционална и уязвима, но същевременно жива и истинска. Уди Харелсън има съвсем кратка роля и за съжаление не виждаме много от него, а ако изобщо не сте забелязали, че Октавия Спенсър също участва във филма, няма да бъде голяма изненада.

След като изгледаме и последната сцена от филма, не можем обаче да не останем с много смесени чувства и леко объркани. Историята е наистина странна и много емоционално тежка. В крайна сметка осъзнаваме това, което сме подозирали през цялото време – че Бен Томас е като някакъв ангел, дори нещо повече, той следва стъпките на самия Христос и сякаш имитира него, извършвайки пълна саможертва и дарявайки себе си, за да живеят другите. Първоначално това изглежда красиво, смело, морално съвършено и сме готови да приемем този човек като истински светец и може би дори някакъв свръхчовек, нов бог.

На второ четене обаче започваме да си задаваме някои въпроси. Например, как Томас решава кой е добър и кой не; кой заслужава донор, за да живее, и кой не; кой заслужава опрощаване на данъците и кой не. Начинът, по който си съставя впечатления, може да е подходящ, ако си търси приятел, но той има за цел да спасява животи. Парадоксално, но сякаш единственото логично и разбираемо е решението му да се самоубие – той вече не би могъл да води пълноценен живот, след като е станал виновен за смъртта на 7 души и е изгубил жена си, а сега открива любовта отново, но предстои да я загуби съвсем скоро. Тук обаче започваме да се питаме защо избира да сложи край на живота си по точно този начин (отровата на медузата би унищожила органите му и те не биха били годни за трансплантация), а последната сцена, в която Езра вече може да вижда, благодарение на очите на Томас, е сякаш полуфантастична и най-малкото странна.

Начинът, по който историята е представена, ни принуждава да се разплачем и да боготворим светеца Томас. И от една страна, тя е наистина емоционална и в известен смисъл красива, а себеотрицанието и саможертвата на Томас са сякаш най-доброто решение, което той може да вземе. От друга страна обаче, филмът трябва да се гледа в най-добрия случай като притча, защото такава история е далеч от реалността и по никакъв начин не би могла да бъде приложена в живота. Тя не би могла да помогне на зрителя, дори по-скоро може да го доведе до отчаяние, особено ако той има някой близък в нужда от животоспасяваща трансплантация. Също така много коварно и опасно е посланието, че човек може да решава (особено по толкова лесен и повърхностен начин) кой е добър и кой какво заслужава.

Филмът ще допадне на повечето зрители, защото ще ги удари (и то силно) в емоциите, а други вероятно няма да го харесат, особено ако подходят по-рационално към него. Въпреки всичко обаче, актьорската игра и сценарият са на достатъчно добро ниво, за да не остане никой твърде разочарован.