Джон Стайнбек: На изток от Рая

Време за четене: 8 минути

Малко книги могат да те докоснат така, както „На изток от Рая“. Малко книги могат да те накарат да преживееш нещо толкова дълбоко човешко, да те разтърсят и да те трогнат. Стайнбек изследва дълбочините на човешката душа, най-съкровените ѝ копнежи и корена на злото и греха, създавайки истински шедьовър, който не без основание се определя като най-доброто произведение на автора. Стайнбек заявява, че всичките му предишни книги са били само прелюдия към тази.

Въпреки недостатъците си, „На изток от Рая“ е силна книга, но вероятно няма да допадне на всеки. Понякога се чете трудно, на места е твърде описателна, друг път е бавна, понякога е скучна. Но в края ще ви се отплати многократно и няма да съжалявате, че сте прекарали времето си с героите.

И Каин се отдалечи от божието присъствие и заживя в земята Нод на изток от Рая [1].

Романът е една истинска човешка история без ясно определен сюжет. Това е сага за две семейства и историите на десетки герои. Те се различават помежду си със своите противоречия, възгледи за света, мисли и мечти и създават една пъстра картина на Америка на границата на 19 и 20 век. Една от критиките към „На изток от Рая“ е, че книгата е хаотична, непоследователна и неподредена, с което аз отчасти мога да се съглася. Но думата, която отговаря на тези критики и която описва най-добре романа, е епичен.

Основната част от романа се занимава с рода Траск – Сайръс, синовете му Чарлз и Адам и внуците му Кейлъб и Арон. Част от тези герои са свързани с рода Хамилтън, които са предшествениците на Стайнбек (впрочем романът е в известен смисъл (квази)автобиография, тъй като авторът е и разказвачът, който разказва за своите роднини от първо лице).

„На изток от Рая“ изследва човешката психология, любовта, самотата, страховете, мечтите, омразата, гнева, приятелството, верността, вярата. Основните теми на романа са съкровеното желание за любов във всеки един и как това желание може да го подтикне към зло; свободният избор на човек и правото му да избере живота си. В тази връзка безсмислието на войната също е обект на разискване. Изобщо „На изток от Рая“ е книга за всичко, за целия човешки живот[2].

Разбира се, темата за доброто и злото се преплита с темата за любовта и омразата между братя. Най-трудно от всичко на света се оказва да обичаш близките си, дори когато първичните ти импулси те тласкат към омраза и себеправедност. Хората с чисти сърца са обречени да страдат именно поради това си качество, но в крайна сметка в края на живота си те постигат душевен мир.

Историята за Каин и Авел е в основата на романа. Братоубийството е най-големият грях и той намира проявление не само във военните действия, но и във взаимоотношенията между кръвни братя. Две поколения братя израстват в противоречиви чувства един към друг, таящи едновременно омраза и любов, ненавист към другия и нужда от него.

Интересно е, че в оригинала (т.е. на английски) имената на четиримата братя започват с буквите „С“ и „А“ (Charles и Adam, Caleb и Aron), точно както е и с братята от библейската история (Cain и Abel). Паралелите с историята за Каин и Авел не спират дотук. Имаме отказ за приемане на подарък, братоубийство (или опит за такова) и в крайна сметка само „лошите“ братя създават потомство[3].

Темата за смъртта е важна, но „На изток от Рая“ се интересува най-вече от това как нечия смърт повлиява на героите. Десетина главни и поне още толкова второ- и третостепенни герои загиват на страниците на романа, най-вече преждевременно, но никоя смърт не остава подмината от автора току-така. Влиянието, което смъртта на героите оказва върху другите, е важно и му се отделя специално внимание. Защото това са нещата от живота – хората умират, рано или късно. И всеки ще се сблъска със загубата на близък или далечен човек. Въпросът е какво ще се случи с теб, който продължаваш да живееш.

Стайнбек се вълнува от това какво прави човек приживе и как то му помага в края на живота му. Защото, в крайна сметка, един ден всеки умира и безсмъртен остава онзи, който е обичан, онзи, за когото хората често ще си спомнят и ще откриват, че са прихванали част от характера и маниерите му.

Както казахме, зло и добро са централните полюси на романа. Злото си има своето олицетворение. Ако можем да наречем някого или нещо чисто зло, единственият достоен за подобна титла би била Кати Еймс. Въпреки че добре изградените злодеи имат едно неизменно качество – да имат нещо добро в себе си и да притежават и позитивни черти, случаят с Кати съвсем не е такъв. Въпреки това тя е дълбок и сложен образ, който може винаги да те изненада. Собствените ѝ интереси и намерения са трудни за разбиране и предвиждане и никога не знаеш какво крои тайно в сенките на тъмната си стая. Истина е, че Кати изглежда пресилено и неестествено зла, но това не я прави слаба страна на романа и тя се превръща в злодей, когото обичаме да мразим.

Интересни са и думите, с които героинята е представена. Те са зловещи и притеснителни и бързат да ни уверят, че от нея не можем да очакваме нито промяна, нито дори дребно проявление на доброта.

„Вярвам, че на света има чудовища, чиито родители са хора. […] В по-голяма или по-малка степен чудовищата са отклонения от общоприетата норма. […] Не, за урода уродливо е нормалното, понеже всеки е нормален за себе си. Сигурно още по-объркано е това за духовните чудовища — видимо те с нищо не се отличават от останалите. За човек, роден без съвест, душевната болка навярно изглежда смешна. За престъпника честността е глупост. Не бива да забравяме, че чудовището е само едно отклонение и че за чудовището нормалното е чудовищно. Убеден съм, че Кати Еймс си е била родена, или по-точно е била лишена от склонностите, които след това да я водят и тласкат през целия ѝ живот.“

На този представител на злото са противопоставени няколко герои, които почти можем да определим като lawful good, neutral good и chaotic good. От една страна, това е Адам Траск, съпругът на Кати, който съчетава истинска доброта с наивност и емоционалност. Точно като съпругата си, и Адам е сякаш нереалистично преувеличен образ. Трудно е да се повярва, че човек може да е толкова сляп за злото в хората и толкова доверчив; емоционалността му и душевната му смърт, която трае години, също са трудни за представяне. Но Адам без съмнение е герой, който обичаме да обичаме и който е в сърцето на „На изток от Рая“.

Приятелят на Адам – Самюел Хамилтън – е другият герой, към когото читателят се привързва от самото начало и обиква истински поради човеколюбието му. Той познава добре хората и ги чете като отворена книга. Сам е може би най-реалистичният образ от всички, тъй като е обикновен човек с големи мечти (истински мечтател в пълния смисъл на думата), без образование и без големи познания за света, но обичащ труда, хумора, щастието, книгите и размишленията. Той е толкова жив, че сякаш никога не е вярвал, че смъртта е истинска. Когато изведнъж се състарява поради загубата на дъщеря си, всички в семейството осъзнават колко важна част от живота им е била неговата неостаряваща и безсмъртна живост и любов към живота.

Лий, китаецът, който е най-близкият човек на Адам, а донякъде и на Сам, е третата част от полюса на доброто в романа. Той е интелигентен, дори мъдър, също познава хората и знае кога, на кого и какво да каже. Той е онази опора в живота на Адам, от която той има най-много нужда. И е връзката между баща и син, между брат и брат и между момче и момиче. Той играе ролята на ментор за Адам, Кейлъб и дори Абра. И освен това проявява силен интерес към езика и литературата, което го прави особено привлекателен.

Стилът на Стайнбек е завладяващ. Описанията му са красиви, езикът му е силен и въздействащ. Вниква в същността на героите и запознава читателя с дълбоките им противоречия.

Историята се разказва от първо лице, като разказвачът е самият Стайнбек, като винаги проследяваме действията от гледната точка на някой от героите. Има обаче моменти, в които тя се сменя на няколко пъти в една и съща сцена. Това сякаш не създава объркване и макар всеки уважаващ себе си съвременен автор да избягва подобни преминавания между съзнанията на героите, тук те не правят неприятно впечатление и не пречат на живостта на сцените.

Стайнбек има навика да не ти казва всичко, а да те оставя ти да довършиш мисълта му, да допълниш изречението с необходимата информация, или просто да се досещаш за истината и да не си сигурен дали си разбрал правилно. Това увеличава удоволствието от прочетеното и създава чувство на удовлетвореност, колкото и парадоксално да звучи.

Авторът отделя много голямо внимание на детайлите. Описанието на долината Салинас е потресаващо истинско, вероятно не бих могъл да преживея тази местност по-живо, дори и да бях прекарал цяла седмица там. Това специално отношение към детайла се отразява по изключителен начин и в наратива. Повратният момент в осъзнаването и прераждането на Адам, например, е тогава, когато той открива, че досега е живял, без да обръща внимание на малките неща около себе си.

Нека кажем и няколко думи за по-слабите страни на романа, които правят впечатление при първия прочит. От една страна, въпреки красотата на изказа, интересните мисли и необходимостта от исторически контекст, честите екскурси имат склонността да натоварват и да забавят действието, което и без това на моменти е мудно. Това обаче не означава, че темпото на романа е бавно. Напротив, както вече казахме, книгата се чете лесно, приятно и, въпреки обема си, бързо.

Многото герои предполагат много гледни точки на наратива. Както вече казахме, авторът умело преминава между различни гледни точки в една и съща сцена, без това да обърква читателя. Нещо, което на мен не ми допадна е фактът, че преживяваме многобройни сцени от гледната точка на епизодични герои. Но това е просто лично мнение и аз не го смятам за истински недостатък.

Това, което все пак не ми хареса, е че малко преди края се добавя нов герой, който заема важна роля и в чийто ум авторът ни вкарва твърде често. Трудно е след всичките десетки герои да трябва да опознаваш нов и да свикнеш с него за последната една десета от книгата. Но, като изключим този педантизъм, дори и въпросният герой е интересен и довежда една част от историята до задоволителен завършек.

В заключение мога да кажа, че „На изток от Рая“ ще остане една от най-силните книги, които съм чел. Романът е много неща, но най-вече епичен и красив. Борбата между доброто и злото в човека е представена по вълнуващ и трогващ начин. Героите са сложни и интересни, а историята е толкова общочовешка, че всеки може да намери частица от себе си в нея.

---

[1] Битие 4.1.16. Основната библейска мисъл, върху която е изграден сюжетът на романа. В староиврит Нод („земята Нод“) означава „скиталчество“.

[2] Докато я четях, си спомних филма „You’ve Got Mail“, в който героят на Том Ханкс определя „The Godfather“ като отговорът на всеки въпрос, като филм, който съдържа в себе си цялата мъдрост (‘The Godfather’ is the sum of all wisdom. ‘The Godfather’ is the answer to any question). Нещо подобно има и в „На изток от Рая“.

[3] В „На изток от Рая“ на няколко места се загатва, че Арон и Кейлъб са деца на Чарлз. Арон, от друга страна, загива и единствено Кейлъб е способен да създаде потомство.