Chernobyl – ревю и коментар

Време за четене: 7 минути

В днешно време киното и телевизията се използват като средство за коментиране на политически и социални теми, като за съжаление много често пропагандата се превръща в основото и дори единствено качество на съответното произведение. Но понякога филмът (или сериалът) устоява на изкушението да удави зрителя в лозунги, политизиране, морализаторстване и изобразяване на малцинствените групи в обществото, и в един от тези редки случаи резултатът е нещо различно, нещо истинско. Chernobyl спечели зрителите не просто чрез идеализиране на героите, борели се срещу радиацията в Чернобил, и хвърляне вината за аварията върху социалистическия строй, а чрез реалистично и обективно представяне на историята, съвършен сценарий, запленяваща кинематография и майсторска актьорска игра.

През май миналата година целият свят си зададе един въпрос: „Как е възможно един РБМК реактор да експлодира?“. Отговорът, който Chernobyl ни даде, беше простичък – с лъжи. „Каква е цената на лъжата?“ ще ни попита главният герой с последната реплика. Част от отговора можем да открием в петте епизода на минисериала. Останалата част от него обаче остава скрита и невидима, подобно на радиацията. Нейното зловредно влияние вероятно никога няма да научим докрай.

Борбата за истината е в основата на сериала. Учените са представени като смелите герои, които посвещават живота си на изследването ѝ, като за целта правят големи саможертви. Срещу тях се изправят „големите клечки“, хората с власт, за които лъжата и дезинформацията е най-силното оръжие. Тези две сили се изправят една срещу друга, когато всички са изправени пред една и съща опасност. А тя не може да бъде скрита току-така.

Още в началната сцена истината за Чернобил ни е предоставена без никакви увъртания – Дятлов, главният виновник за аварията, въпреки че е извършил нещо непростимо, е осъден на затвор само за няколко години. Истинските герои са забравени, а болезнената истина за реалната причина за трагедията е скрита. Самотата в полутъмната стая на Легасов ни запознава с тягостната атмосфера, която ще ни преследва до края. Котката в апартамента му, която безгрижно си хапва вечерята и незаинтересовано ближе лапички, докато Легасов слага край на живота си, е прекрасна метафора за политиката, която се води в тази част на света – всеки си гледа своето и не се интересува от страданието на другите.

Тази първа сцена е силна и по още една причина – краят на последния епизод ще ни върне към нея и ще осъзнаем какво точно се е случило в този момент в малката, самотна и мрачна стая. Легасов е останал сам, далеч от всички свои близки, забравен; не убит, а унищожен. В края кръгът се затваря и се връщаме обратно към всичко, на което сме станали свидетели, оценяваме саможертвата, която главният герой прави, и осъзнаваме една универсална истина. Истината, която е по-страшна от фактите за радиоактивното замърсяване – че човекът е заплахата, че той може да се превърне в нещо много по-чудовищно и унищожително дори и от ядрен реактор.

Главният антагонист – радиацията – е ужасяващо безмилостна. Пред нея всички са равни: малки, големи, мъже, жени, бедни, богати, хора, животни. Но тя не е злодеят във филма. Истинският злодей са човешката небрежност, алчност, омраза. Всъщност радиацията е страшна поради това, че е невидима. Страхът от неизвестното винаги е най-силен. А сценаристите успяват майсторски да впрегнат страха от тази неизвестност и да я използват като метафора за скриването на истината и безотговорното и нечовечно поведение, на което хората са способни.

Въпреки че Chernobyl е пропит с отчаяние и понякога с безнадеждност, посланието далеч не е плоско и едностранно. Екоактивистите биха открили тук доказателство, че човекът е най-голямото зло в природата. И докато това е така, Chernobyl ни казва нещо много по-важно. Човекът е най-голямата сила в природата, защото той може да бъде чудовищен и унищожителен, но също така и състрадателен и жертвоготовен. И докато във всеки един от нас има по малко и от четирите неща, изборът на кое от тях да дадем място е изцяло в нашите ръце. Защото „с всяка лъжа, която изричаме, задлъжняваме към истината. И ще дойде момент, в който истината ще потърси своето“.

Силата на киното е да ни показва стари, или дори забравени, истории и да коментира настоящето чрез тях. Поуката от едно такова епохално събитие, каквото е избухването на единия от реакторите на Чернобил, трябва да е голяма и не бива да се забравя. Затова минисериалът се заема с нелеката задача да обедини коментари по политически, екологични, обществени, социални и изобщо общочовешки теми. Освен това, той ни припомня един така добре познат за българите свят на социализъм, в който лъжите са най-висш идеал, а властта почива върху хиляди трупове; а на хората от Запада представя един кошмар, в който да се радват, че никога не са живели.

Chernobyl умело съчетава много жанрове в един минисериал. Разказва за екологична катастрофа, като междувременно е шпионски филм, хорър, трилър и човешка драма – и във всичко това успява да бъде изключителен. Истината е, че Chernobyl наистина знае кой е и какво прави и не го забравя нито за миг. Той е страшен, но това никога не е просто за да изплаши зрителя. Няма нито една празна сцена, която да не надгражда по някакъв начин напрежението или историята. А въпросното напрежение присъства от първата до последната секунда.

Всеки епизод си има точно определена цел и тя се преследва по майсторски начин, без фокусът да се губи. Така историята се разказва от всички страни и никоя гледна точка не остава неразгледана. Защото в крайна сметка всички са засегнати. Светът (не само природата, но и хората) никога няма да бъде същият след аварията.

Всеки един от петте епизода си има своите герои, на които е отделено специално внимание и, може да се каже, около тях се върти и съответната част от цялостната история. Никой, рискувал живота си в онези трудни времена, не е забравен. В първия епизод това са пожарникарите, във втория – тримата работници, които се спускат в радиоактивните води, в третия – миньорите, в четвъртия – всички обикновени хора, наети да прочистят околностите от живот, както и онези близо 4000 човека, които трябва да изчистят покрива над реактора от графит; а петият епизод ни показва връхната точка в развитието на човека, който най-накрая се превръща в герой – самият Легасов.

Стелан Скарсгард (в ролята на Борис Шчербина) е едно от най-хубавите неща в сериала. Играта му заслужено му носи Златен глобус за най-добра поддържаща роля. Още от първото си появаване на екрана ни омагьосва и очарова с присъствието си. След това ни предоставя истинско удоволствие, като успява да представи героя си в различна светлина поне веднъж на епизод. И го прави толкова убедително! Шчербина е и неуверен, и твърд; и незнаещ, и хитър; и незначителен, и величествен. В общи линии един толкова сложен персонаж и важен герой е задължително да бъде изигран по подходящ начин, иначе всичко би се сринало. Скарсгард не просто си свършва работата, а надскача очакванията и прави цялата история още по-истинска.

Валерий Легасов (Джаред Харис) е другата много силна страна на Chernobyl. Макар и играта на Харис да не е на нивото на Скарсгард, той все пак ни представя един уникален образ. Легасов не е героят, който всички очакват, не е дори и човекът, който самият той иска да бъде и очаква от другите да бъдат. Той е сив герой в най-добрия смисъл на думата. Миналото му не е красиво, бил е един от онези, които са прикривали истината, дори продължава да го прави и до ден днешен; страхува се да постъпи правилно; почти без проблем изпраща мнозина на смърт, понякога без дори да им го каже; а иронията е, че въпреки че се бори срещу радиацията, която унищожава човешкото тяло, той съсипва собственото си тяло чрез цигарите, които са негов неизбежен аксесоар през по-голямата част от сериала. Легасов не е идеализираният герой или съвършеният човек, но е човек. И въпреки слабостите си, в крайна сметка взима правилния избор и жертва себе си и живота си[1] в името на истината.

Улана Комюк (Емили Уотсън), ядреният физик от Минск, е фикционален герой, събирателен образ на всички учени, които са участвали в разследването на аварията и са помагали денонощно на Легасов. Уотсън има строгото излъчване на уверена личност, която има смелостта да погледне страха в очите и да преследва истината и да се бори за нея. Тя е сякаш идеалното допълнение към Харис, като сценаристите са направили едно от най-добрите решения, на които ставаме свидетели през последните години, и са ни спестили всеки намек за някаква романтика помежду им. Отношенията им остават на професионално ниво, филмът не губи фокус, а единствената романтика в сериала остава трагичната любов между Василий и Людмила Игнатенко.

Това, което Chernobyl направи, беше във време на големи вълнения по отношение на опазването на околната среда да обърне внимание на истински важните неща. А те не са издигането на природата в култ и вземането на радикални мерки. Chernobyl ни показа, че истината трябва да излиза наяве, че науката не бива да е обременена от политиката, че хората трябва да осъзнаят, че всички са свързани помежду си и че нещастието на едните рано или късно ще се превърне в нещастие за другите. А начинът, по който сериалът го направи, със сигурност ще запечата това послание в ума на всеки зрител за дълго време.

---

[1] Много по-зловеща от самоубийството е съдбата му след съдебния процес срещу Дятлов, Фомин и Брюканов. В рамките на две години той живее сам, забравен, без никакво бъдеще извън предстоящата неизбежна смърт от лъчева болест.