Карлос Руис Сафон: Сянката на вятъра

Време за четене: 6 минути
Спойлери: няма

Малко са книгите, които те карат да забравиш, че написаното е фикция, а не хроника на реални събития и лица. Малко са и тези, които ти представят живота в цялата му пъстрота – грозен и красив, страшен и забавен, брутален и нежен. „Сянката на вятъра“ си спечелва определението шедьовър и те грабва още с първата страница, а на десетата вече те е убедил, че това, което държиш в ръцете си, е нещо специално. Това е роман, който трябва да се чете с голямо внимание, всеки ред трябва да бъде попит като амброзия, защото перото на Карлос Руис Сафон е способно на всичко.

През 1945 г. в Барселона собственикът на антикварна книжарница г-н Семпере завежда сина си Даниел на едно необичайно място – Гробището за книги. Това е сюрреалистична библиотека-лабиринт, в която се съхраняват всички изгубили живота си книги. Иначе обречени на забрава, тук те са готови да посрещнат своя нов собственик. Правилото е всеки, който влезе в Гробището за първи път, да си избере една книга, която да пази до края на дните си. Даниел Семпере избира „Сянката на вятъра“ на Жулиан Каракс и още същата нощ я прочита от корица до корица.

Желанието му е да се запознае с творчеството на автора, но открива, че той не просто не е известен, но е потънал в забрава, а книгите му са изключителна рядкост. Неговото издание на „Сянката на вятъра“ е последното, тъй като някой издирва всички творби на Каракс и ги изгаря. Даниел успява да се сдобие с останалите романи, а междувременно е навестен от мистериозна фигура без лице – Лаин Кубер, един от героите в „Сянката на вятъра“, чието алтер его е Дяволът. Единадесетгодишното момче осъзнава, че е попаднало на голяма мистерия и се е забъркало в страхотна опасност. То се захваща да разкрие историята на Жулиан Каракс и да спаси наследството на един гениален писател, като междувременно опази себе си и близките си от злото, което обикаля улиците на Барселона.

„Сянката на вятъра“ е приказка за два живота, единият разбит и унищожен, а другият – тепърва разцъфващ в сянката на войната. Миналото и настоящето се развиват сякаш успоредно, като и двата свята са изпълнени с болка и мрачни тайни. Героите и от двете истории са поставяни пред големи изпитания и често се провалят грандиозно, макар и понякога постигат да краткотрайни победи. Всички участници в заплетения сюжет на Сафон са дълбоко човешки личности, толкова истински, че не сме способни да ги осъждаме или да ги обвиняваме за грешките им, защото самите ние ги разбираме отлично и можем да съпреживеем терзанията им. Никой от тях не е съвършен, дори и гениалният автор Каракс е глупав и наивен, що се отнася до познанието му за света и всичкото му зло, което само чака възможност да се излее върху мечтателите.

Сюжетът се разхожда напред-назад във времето, нареждайки пъзела на трагичната и ужасяваща история на Жулиан и всички, свързани по някакъв начин с него, парче по парче. Колкото и да се опитваме да разгадаем мистерията, дори и да успеем да познаем самоличността на Лаин Кубер (което аз в действителност успях да постигна още от самото начало), не е възможно да прозрем цялата картина, всички заплетени нишки на сюжета и събитията, довели до сегашното положение на нещата.

Паралелно на живота на Каракс се развива и историята на главния герой Даниел, който в по-голямата част от книгата е на 18 години и все още опознава себе си, но има склонността да попада в същите капани и да допуска същите грешки като Каракс. Романът прескача от жанр на жанр – исторически роман, мелодрама, хорър, криминале, мистерия, за кратко има дори и паранормален елемент. Кулминацията е емоционална, развръзката е логична, а краят е задоволителен.

„Сянката на вятъра“ разказва за силата на литературата в свят, в който желязото безмилостно унищожава тялото, а войната разбива душата и никой не вижда смисъл в книгите. Главните герои, както и повечето от второстепенните, обичат литературата и процеса на писане и четене, те са влюбени в тази загубена кауза, но това им носи различни проблеми. Силата на литературата, както най-накрая ни става ясно след прочитането на последния ред, е огромна; ала пътят към нея е осеян с тръни, болка и трупове… в преносен, но и в буквален смисъл.

Всемогъщият Сафон е способен на всичко с думите и през 457-те страници ни го показва по всякакви начини. Барселона е сякаш жива, нейните нощни улици, готическа архитектура, старомодни закусвални, сгради с вековна история, красиви гледки и мистични мъгли оживяват и ни привличат със своя тайнствен чар. Испанският автор майсторски ни разкрива историята, културата, политиката и обществото на своята родина и индиректно ни принуждава да им се възхищаваме. Но постоянно ни припомня, че на този свят всичко си има цена и не съществува пълно щастие. За всяка усмивка, която е предизвикал, той компенсира с една сълза.

Богатството на романа обхваща всички аспекти, но истински вълнуващи са героите. Както казахме, тяхната истинност и естественост ги превръщат в живи хора с чувства, болки, мечти, страхове. Дори и второстепенните герои са изградени с особено внимание и дълбочината им подхранва историята и емоционалността от прочитането ѝ. Главният герой Даниел не е всемогъщият рицар в бели доспехи, нито някой способен и даровит мъж. Той е просто едно момче, което още не познава дори себе си, още по-малко пък големия и сложен свят. Даниел е воден от любовта си към книгите и към красивото, а детската му наивност го вкарва в редица проблеми и посрамващи моменти. Упоритостта му пък понякога нанася непоправими вреди, но след всичко, през което преминава, израства и се превръща в мъж, а накрая е готов да вземе необходимото решение и с цената на голяма саможертва да поправи злините в два свята.

Друг незабравим герой е Фермин – бивш шпионин и актуален клошар, той е взет под крилото на двамата Семпере като помощник в книжарницата. За отрицателно време, той се превръща в най-добрия приятел на Даниел и негов духовен водач. Остроумните му коментари, дълбоко философските му размишления, налудничавите му хрумвания, профанният му език и мръсното му подсъзнание го превръщат в неразгадаем образ, човек, способен на всичко и от когото не знаеш какво да очакваш. Фермин е гласът на автора, който отправя послание след послание, не прощавайки на никого и на нищо – политика, религия, любов, общество, литература, кино, култура, история и какво ли още не. Външно белязан от неописуема болка и ужасни мъчения, сърцето му е останало непокътнато и добродушно, способно на голяма обич и привързаност, но и на смелост и решителност, присъщи на малцина.

Садистичният инспектор Фумеро е неговият смъртен враг, роден от болката, отгледан от омразата и израснал в свят, погълнат от война. Историята му е колкото трагична, толкова и ужасяваща, към него можем да изпитваме известно състрадание, но най-вече ненавист.

Женските образи не отстъпват по нищо на мъжките – по свой начин женствени, красиви и обаятелни, всяка от тях е способна да те накара да се влюбиш безнадеждно в нея.

Самият Жулиан Каракс е обвит от мистерия и ореол на страхопочитание. През по-голямата част от времето той е като ангел, непознат, неразгадаем, представен ни само косвено – от втора, трета, та дори и четвърта ръка. Но в края придобива плътността и образа, които може да притежава само един истински човек.

Всички герои и събития са свързани, твърде често по най-неочаквания начин. Историята на Каракс ни се разкрива малко по малко, като до самия край си мислим, че знаем какво се е случило в миналото. След това обаче предстои един голям разказ в разказа, който в рамките на 80 страници ни разказва всичко, което досега е било укривано. Цялата трагедия на десетки персонажи – разрушени светове, погубени души, унищожени животи. На моменти те хваща за гушата и те отчайва, но в крайна сметка отправя посланието, което е в ядрото на романа – че „няма втори шансове в живота, освен за угризенията“ и че хората „продължаваме да живеем дотогава, докато някой ни помни“.

Стилът на Сафон и умението му да разгръща сложния сюжет и да го разклонява отново и отново са неповторими и достойни за похвала. „Сянката на вятъра“ е книга, която трябва да бъде прочетена от всеки, и всички хвалби са излишни, защото великите творби говорят сами за себе си.