Карлос Руис Сафон: Играта на ангела

Време за четене: 4 минути
Спойлери: няма

„Играта на ангела“ е смазващото продължение на един уникален и завършен шедьовър. Втората част от поредицата „Гробището на забравените книги“ разказва напълно различна история, в друго време, с други герои и привидно няма връзка с предшественика си. Постепенно обаче се оказва, че романът е нещо като прелюдия към „Сянката на вятъра“, а в края се превръща и в много повече.

Главният герой този път е Давид Мартин, млад и талантлив писател, изключително интелигентен човек, гений, обречен на бедност, неизвестност и самота (явно Сафон си пада по такива герои, срв. Мартин с Жулиан Каракс). За да си изкарва прехраната, той сключва договор с долнопробно издание да пише по един криминален роман месечно в продължение на 10 години. Поредицата му „Градът на прокълнатите“ обаче дори не носи собственото му име, а негов псевдоним. С парите младият писател сбъдва поне една своя мечта – да се пренесе да живее в мрачно изоставено имение, чиято зловеща история той ще разкрие и ще се окаже тясно свързана със собствения му път. Междувременно, писането се превръща в проклятие и Мартин се разболява тежко и неизлечимо, пропилявайки таланта си с посредствените жълти романи. Един ден се запознава с мистериозен френски издател, който му предлага цяло състояние и нов живот, ако в замяна му напише… нова религия. Неразбираемо за самия себе си, Мартин приема и се захваща с труда на живота си.

Сюжетът отговаря на непостижимо високите очаквания, поставени от „Сянката на вятъра“. И тук има сложни взаимоотношения между героите, интриги, достойни за латиноамерикански сериал, непредвидими обрати и много, много въпроси. А краят е дори по-шокиращ от предишния.

Изглежда, че Сафон е използвал една и съща структура и за двата си романа. Можем да доловим елементите от нея, които се повтарят, но трябва да признаем на автора едно – с продължението, той доказва, че е истински майстор на перото. Толкова добре е замаскирал скелето на историите си и му е придал толкова плът и кръв, че дори и за миг не чувстваме, че четем същата книга.

И като говорим за майсторството на Сафон, не можем отново да не похвалим магичния му стил. Предвид огромния обем на двата му романа, читателят може само да се възхищава, че в продължение на общо малко повече от 900 страници, няма нито един напразно написан ред, няма нито една дума, която да не е специално подбрана и да звучи не на място, а сравненията и метафорите, с които испанецът описва картините на Барселона, героите и емоциите им, са неизчерпаем източник на вдъхновение за всеки писател. Диалозите в „Играта на ангела“ са дори по-добри, защото, поради естеството на историята, са много по-зрели, философски и болезнено човешки. За да обобщим, думите на Сафон са като наркотик и предупреждението на гърба на книгата е съвсем резонно – не трябва да се чете нощем, в противен случай страниците ще изместят съня.

За героите този път ще кажем по-малко, защото от една страна имаме един главен и няколко, които са сравнително по-второстепенни, както и една плеяда третостепенни, разбира се, всичките живи и дълбоки като мрака в Гробището за книги и сиви като мъглите на Барселона; от друга страна, колкото повече говорим за тях, толкова повече ще издадем от сюжета, а най-добре е той да си остане неразкрит. Затова нека просто отбележим, че Давид Мартин е един от най-обаятелните антигерои, които ще срещнем в световната литература. Циничен, скептичен, саркастичен, понякога груб, с хаплив език и наглост, присъща само на най-смелите или на най-глупавите. В крайна сметка, той преминава през истинска метаморфоза, научавайки се да обича и да постъпва правилно, както и да се изправя срещу страховете си… или не съвсем.

„Играта на ангела“ контрастира ярко с предшественика си, който ни сблъсква с много странности, но да рационално и реалистично обяснение на всички тях. Нищо от това не е налице тук. Случват се напълно необясними неща, присъстват фантастични елементи и неведнъж се чудим възможно ли е всичко да е било само сън. През последните стотина страници въпросите стават твърде много, а отговорите не идват и не идват. Краят ще даде един голям отговор, но той само ще ни остави объркани и шокирани от драматичния обрат, който Сафон взема с поредицата. Макар и да няма cliffhanger, историята сякаш прекъсва на най-неподходящото място, оставяйки ни объркани и пияни от емоции, желаещи едновременно да зачетем третата книга веднага, но и да се вгледаме продължително през прозореца, за да осмислим преживяното.

Един „недостатък“ на романа е необходимостта от водене на бележки и трудното следене на важните събития и имена. Последната една трета е наситена с разкрития и събития и необходимостта от припомняне на важна информация е голяма, уви, Сафон не ни улеснява, а ни кара да проникнем в историята му и да съпреживеем драмата на героя, объркването, терзанията и парадоксите на битието му. Повторното прочитане на „Играта на ангела“ несъмнено ще разкрие нови и нови измерения на мрачната приказка за унищожените светове на двама писатели.

Единственият начин да се чете „Играта на ангела“ трябва да е като самостоятелен роман, защото неизбежното сравнение с първата книга само ще подчертае колко по-слаб е той. Но това не бива да се случва. Продължението е много по-дълбока, сериозна, добре изградена история, с по-сложен сюжет и много по-дълбоки и уникални по своему герои. Затова трябва да бъде оценено като такава.

Разбира се, сравнението ще покаже, че макар и парадоксално, Ангелът е дори по-мрачна, зловеща, потискаща и отчайваща от Сянката. И докато в Сянката надеждата като прашинка присъства на почти всяка страница и в крайна сметка краят е оптимистичен и светъл, в Ангела надежда няма, случват се възможно най-лошите неща, събитията ни водят по една спирала все по-надолу към неизбежния трагичен край на самота и болка. Но и тук, както и в Сянката, трагедията е многопластова и далеч не толкова елементарна и едностранна, колкото можем да си представим.

„Играта на ангела“ не е книга за всеки, но е пир за почитателите на добрата литература. Дълбока, многоизмерна, всеобхватна, философска, драматична, мрачна, трагична, брутална, отчайваща, красива, страшна, объркваща, пленяваща, опияняваща – това е само част от определенията, които можем да дадем. „Сянката на вятъра“ несъмнено е по-добрият роман, но Ангелът е впечатляващо продължение и прочитането му си заслужава всяка секунда.